На кръстопътя: История за земята, семейството и гордостта

— Не може така, Иване! — гласът на баща ми, груб и пресипнал, отекваше в малката кухня, докато майка ми стискаше престилката си с треперещи ръце. — Това е нашата земя! Дядо ти я е орал с голи ръце, а сега ти искаш да я продадеш на някакви пришълци?

Стоях до прозореца, гледах как дъждът се стича по стъклото и се чудех дали някога ще мога да дишам спокойно. Казвам се Ивана. На 32 съм, завършила съм аграрна икономика в Пловдив, но се върнах в родното село Копривец, защото вярвах, че тук е моето място. Но сега… сега всичко беше под въпрос.

Преди седмица в селото дойдоха хора от една голяма строителна фирма. Предложиха ни милиони за земята на дядо — 120 декара чернозем, най-плодородната почва в района. Искат да строят логистичен център. Пари, които никой от нас не е виждал. Пари, които могат да променят живота ни завинаги.

— Мамо, татко… — опитах се да говоря спокойно. — Знаете колко трудно е тук. Всички млади избягаха. Земята пустее. Само ние още се мъчим да я обработваме. С тези пари можем да започнем нов живот. Да си купим апартамент в Русе, да не се тревожим за сметките…

Майка ми ме погледна със сълзи в очите:
— А какво ще стане с всичко това? С градината? С лозето? С къщата на дядо ти?

Баща ми удари по масата:
— Пари идват и си отиват! Земята остава! Ако я продадем, все едно сме предали рода си!

В този момент влезе брат ми Петър — по-малък от мен с пет години, но винаги по-решителен.
— Аз съм „за“! — каза той без колебание. — Омръзна ми да копая калта за жълти стотинки. Искам да живея като човек! Да си купя кола, да заведа децата на море!

— Петре! — майка ми се разплака.

— Стига сте ревали! — извика той. — Ти, тате, цял живот се мъчиш и какво имаш? Болки в кръста и празен джоб!

Сърцето ми се сви. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното. А сега бяхме на път да се разпаднем заради някакви пари.

Същата вечер не можах да заспя. Излязох навън, седнах на пейката пред къщата и гледах към нивите. Спомних си как като малка тичах босонога из житото, как дядо ме учеше да садя домати и ми разказваше истории за войната и глада. „Земята е живот“, казваше той. „Който я предаде, себе си предава.“

На сутринта отидох при баба ми Станка. Тя беше най-мъдрата жена, която познавах.
— Бабо — прошепнах, — какво да правя? Ако продадем земята, ще имаме пари… но ако не я продадем, ще останем бедни.

Тя ме погледна с уморени очи:
— Пари се печелят и губят, чедо. Но корените… ако ги изтръгнеш веднъж, после няма връщане назад.

— А ако останем тук и всички си тръгнат? Какъв смисъл има тогава?

— Смисълът е в това да не забравяш кой си.

Върнах се у дома объркана повече от всякога. Семейството ми беше разделено: баща ми и майка ми категорично против продажбата; Петър и жена му — твърдо „за“. Аз бях между чука и наковалнята.

Дните минаваха в спорове и напрежение. В селото всички говореха за нас.
— Видя ли ги Ивановите? Ще станат милионери!
— Абе те ще си продадат душата!

Една вечер баща ми седна до мен на двора.
— Иване — каза тихо, — знам, че ти е трудно. Но помисли: ако продадем всичко, какво ще остане от нас? Пари ли ще ни топлят зимата? Или спомените?

Петър го чу и избухна:
— Стига с тия спомени! От тях не се живее! Иване, кажи нещо!

Погледнах ги — двамата най-важни мъже в живота ми. Единият държеше миналото, другият мечтаеше за бъдещето. А аз? Аз бях между тях.

Нощта преди да дадем окончателния отговор на фирмата не мигнах. Излязох отново сред нивите. Вятърът носеше мириса на прясно окосено сено. Затворих очи и си представих как тук вместо жито ще има бетон и камиони.

На сутринта събрах всички в кухнята.
— Реших — казах с треперещ глас. — Ще продадем половината земя. Другата ще запазим. Така ще имаме пари за ново начало, но няма да изгубим всичко.

Баща ми въздъхна тежко:
— Не е идеално… но поне не сме предали всичко.

Петър кимна:
— По-добре това, отколкото нищо.

Майка ми ме прегърна през сълзи:
— Гордея се с теб, Иване.

Днес нивите ни са наполовина по-малки, но все още ги има. Имаме малък апартамент в града и все пак всяка пролет се връщаме тук — садим домати, берем череши и разказваме истории на децата.

Понякога се чудя: направих ли правилния избор? Може би щяхме да сме по-щастливи с повече пари… или може би щяхме да изгубим себе си завинаги?

А вие как бихте постъпили? Земята или парите — кое бихте избрали?