На кръстопътя на истината: Денят, в който разбрах, че децата ми не са мои

– Не мога повече да крия, Иване. Трябва да ти кажа нещо важно…

Гласът на жена ми, Мария, трепереше. Стоеше срещу мен в кухнята, а слънцето се промъкваше през пердетата и хвърляше златисти петна по лицето ѝ. В този момент светът ми спря. Дъщеря ми Елица и синът ми Борис играеха в хола, а аз усещах как сърцето ми се свива от напрежение.

– Какво има? – попитах тихо, макар че вече усещах, че нещо необратимо ще се случи.

Мария се разплака. Сълзите ѝ падаха по плота, а ръцете ѝ трепереха. – Иванее… Децата… те… не са твои по кръв.

В първия миг не разбрах. Мозъкът ми отказваше да приеме думите ѝ. Повторих си ги наум: „Децата не са твои по кръв.“

– Как така? – гласът ми беше чужд, пресипнал.

– Съжалявам… – прошепна тя. – Преди години… беше само веднъж… Бях объркана…

В този момент всичко се срина. Спомних си първия път, когато държах Елица на ръце в родилното. Как Борис заспиваше върху гърдите ми. Всички семейни снимки, всички празници, първите им стъпки, първите думи…

– Кой е бащата? – попитах с гняв и отчаяние.

Мария се сви още повече. – Не знам със сигурност… Може би… Петър от работата…

Петър! Човекът, с когото сме ходили заедно на риба, който е идвал у нас на имен ден! В този момент ме заля вълна от гняв и унижение.

Излязох навън. Въздухът беше тежък, а шумът от детските гласове ме пронизваше като нож. Седнах на пейката пред блока и зарових лице в ръцете си. Какво означаваше всичко това? Че годините любов и грижа са били лъжа? Че не съм баща?

Съседката баба Пенка ме видя и дойде при мен.

– Какво става, Иване? Изглеждаш като пребит.

– Не мога да говоря сега, бабо Пено…

– Всичко ще се оправи, момче. Каквото и да е – децата са си деца.

Тези думи ме удариха като шамар. Децата са си деца… Но моите ли са?

Вечерта се прибрах късно. Мария беше сложила децата да спят. Седеше сама на масата с чаша чай и подпухнали очи.

– Моля те, Иванее… Не ги оставяй. Те те обичат. Ти си им баща…

– Аз ли съм им баща? – изкрещях. – Ти разбра ли какво направи? Разби всичко!

Тя се разплака още по-силно. – Знам! Всяка нощ се молех да не излезе наяве… Но вече не мога да живея с тази лъжа.

– А аз как да живея с истината?

Следващите дни бяха ад. Не можех да гледам Мария в очите. Не можех да погледна децата без да усещам болка и объркване. Те не разбираха защо татко е тъжен и мълчалив.

На работа колегите забелязаха промяната ми.

– Всичко наред ли е, Иване? – попита ме шефът Георги.

– Не знам вече кое е наред и кое не…

Вечерта Борис дойде при мен с любимата си книжка.

– Тате, ще ми прочетеш ли приказка?

Гласът му беше толкова невинен. Погледнах го – моето момче, с моите очи… или поне така си мислех досега.

– Разбира се, Борко – казах тихо и го прегърнах силно.

Докато четях приказката за Лисицата и Жерава, сълзите ми капеха по страниците. Борис ме погледна учудено.

– Тате, защо плачеш?

– Защото много те обичам, сине…

Тази нощ не спах. Мислех за всичко – за Мария, за Петър, за децата. За себе си. Какво означава да си баща? Кръвта ли прави човека родител или любовта?

На следващия ден потърсих Петър. Намерих го в кафенето до пазара.

– Петре, трябва да говорим.

Той пребледня, когато ме видя.

– Знам защо си тук… Съжалявам, Иване! Беше грешка! Никога не съм искал това!

– А аз? Аз какво съм? Глупакът, който е вярвал на всички?

Петър наведе глава.

– Ако искаш – ще направя тестове… Ще поема отговорност…

– Отговорност? След осем години? Децата дори не те познават!

Върнах се у дома още по-объркан. Мария ме чакаше на прага.

– Ще ни напуснеш ли?

Погледнах я дълго. Видях страха ѝ, вината ѝ, но и любовта към децата ни – към моите деца…

– Не знам още… Трябва ми време.

Минаха седмици в мълчание и напрежение. Семейството ми настояваше да се разведа. Майка ми плачеше по телефона:

– Сине, не заслужаваш това! Мисли за себе си!

Но аз мислех за Елица и Борис. За техните усмивки сутрин, за начина по който тичат към мен след училище.

Една вечер седнах с тях на дивана.

– Деца, обичате ли ме?

– Много! – извикаха в един глас и ме прегърнаха силно.

Тогава разбрах – може би не съм им дал живот, но им дадох дом, сигурност и любов. Може би това е истинското бащинство.

Днес още боли. Всеки ден е борба със себе си и с миналото. Но гледам напред – заради тях.

Понякога се питам: Ако любовта е по-силна от кръвта, защо болката от предателството е толкова остра? Ще мога ли някога напълно да простя? Какво бихте направили вие на мое място?