На стълбището: Бягство от ада и търсене на достойнство
— Мамо, студено ми е… — прошепна Виктория и се сгуши още по-плътно в мен. Притиснах я към себе си, а с другата ръка придърпах малкия Даниел, който вече тихо хлипаше. Беше три след полунощ. На стълбището миришеше на мухъл и цигари, а лампата над главите ни премигваше нервно. Сърцето ми блъскаше в гърдите така силно, че се чудех дали съседите няма да го чуят.
— Ще се оправим, мамо, обещавам — излъгах ги. Не знаех какво ще стане следващата минута, камо ли утре. Мъжът ми, Красимир, беше изпаднал в поредния си пристъп на ярост. Този път не само крещеше — хвърляше чаши, риташе вратите, а после ме блъсна така силно, че паднах върху масата. Децата пищяха. Тогава разбрах — повече не мога да остана.
Грабнах якетата им, една чанта с документи и малко пари. Излязохме боси по стълбите. Вратата се затръшна зад нас като последен удар на съдбата.
Първо звъннах на Мария — най-добрата ми приятелка от гимназията. Винаги сме си обещавали да си помагаме. Чух я как шепне на мъжа си: „Пак тя… Не мога да я пусна сега, ще ни събуди децата.“ После отвори вратата само колкото да ме види и прошепна: „Извинявай, не мога тази нощ…“ Затвори бавно, без да ме погледне в очите.
Стоях на стълбището с двете си деца и усещах как светът ми се разпада. В този момент осъзнах — няма на кого да разчитам. Всички говорят за подкрепа, за приятелство, но когато ножът опре до кокала… всеки гледа себе си.
— Мамо, ще се върнем ли при тати? — попита Даниел с треперещ глас.
— Не, миличък. Никога повече няма да те оставя да плачеш заради него — казах твърдо, макар вътре да умирах от страх.
Седнахме на студените плочки. Прегърнах ги и започнах да мисля трескаво. Къде да отида? При сестра ми в Люлин? Тя има три деца и мъжът ѝ не ме понася. При майка ми? Тя живее в малко село до Плевен и едва свързва двата края.
Телефонът ми вибрира — съобщение от Красимир: „Къде си? Ако не се върнеш до 10 минути, ще ти взема децата!“ Ръцете ми затрепериха. Изтрих съобщението и изключих телефона.
В този момент по стълбите се появи баба Стефка от третия етаж. Беше по нощница и с ролки на главата.
— Какво правите тук посред нощ? — попита строго.
— Извинете… Нямаме къде да отидем… — прошепнах.
Тя ме изгледа дълго, после въздъхна:
— Мъжът ти пак ли те би?
Кимнах безмълвно.
— Ела у нас за малко. Децата ще легнат на дивана. Ще ти направя чай.
Влязохме в нейния апартамент — малък, претрупан с дантелени покривки и снимки по стените. Децата веднага заспаха на дивана. Аз седнах на масата и заплаках беззвучно.
— Знаеш ли, момиче — каза баба Стефка тихо — и аз съм била като теб. Моят мъж ме биеше години наред. Навремето нямаше къде да избягаш. Сега има приюти за жени като теб. Утре ще ти помогна да се свържеш с тях.
Погледнах я през сълзи:
— Ами ако той ме намери? Ако вземе децата?
— Не си сама вече — каза тя твърдо. — Ще се борим заедно.
На сутринта баба Стефка ми даде стария си телефон и намери номер на кризисен център за жени пострадали от домашно насилие. Обадих се със свито сърце:
— Здравейте… Казвам се Елена Петрова… Имам две деца… Бягаме от мъжът ми…
Гласът отсреща беше спокоен:
— Спокойно, госпожо Петрова. Ще ви изпратим социален работник и полицай. Ще ви заведем на сигурно място.
Докато чакахме, Красимир звъня няколко пъти на баба Стефка. Тя не му отвори. Когато дойдоха полицаите, децата се разплакаха от страх.
— Мамо, ще ни вземат ли? — попита Виктория.
— Не, миличка. Отиваме някъде, където ще сме в безопасност.
В кризисния център ни посрещнаха топло. Имаше още две жени с деца — едната беше пребита до неузнаваемост. Говорихме цяла нощ за болката, за страха, за това как обществото ни гледа с пренебрежение: „Ама защо не си тръгнала по-рано?“ „Ама сигурно си го предизвикала?“
В следващите седмици започнах нов живот — трудно, с много сълзи и безсънни нощи. Намерих работа като чистачка в близкия супермаркет. Децата тръгнаха на училище в нов квартал. Понякога вечер ги виждах как се стряскат от всеки шум по стълбите.
Мария ми писа веднъж: „Извинявай… Не знаех какво да направя.“ Не ѝ отговорих. Болката от предателството беше по-силна от всичко.
Сега стоя на прозореца на малката стая в кризисния център и гледам светлините на София. Питам се: Колко жени като мен стоят тази нощ на студени стълбища? Колко още ще търпят заради децата си или страха от хорското мнение?
А вие… ако чуете писък зад стената или видите жена със синини по лицето — ще ѝ подадете ли ръка? Или ще затворите вратата като Мария?