Напуснах съпруга си заради първата си любов: Историята на една българка между дълга и сърцето

„Тихо, само да не събудя съседите…“ – повтарях си наум, докато влачех куфара по коридора. Часът беше два след полунощ, а в хола телевизорът премигваше с онзи синкав отблясък, който винаги ме дразнеше. Стефан спеше на дивана, както всяка вечер през последните няколко години – с ръка под главата, леко хъркащ, с дистанционното в ръка. Познавах тази поза до болка. Познавах и себе си – жената, която от двадесет и пет години готви едни и същи манджи, пише списъци за пазаруване и се усмихва на празните приказки на роднините по семейните събирания.

Но тази нощ не бях същата. В мен бушуваше буря, която не можех повече да удържам. Децата – Мария и Виктор – вече бяха поели по своя път. Мария учеше в София, Виктор работеше в Германия. Къщата беше станала прекалено тиха, а аз – прекалено невидима. Стефан се беше сраснал с дивана и с навиците си: ракия в седем, новините в осем, после безкрайни повторения на стари филми. Когато го поглеждах, виждах човек, който е спрял да живее. А когато се поглеждах в огледалото – виждах жена, която е спряла да мечтае.

Всичко започна преди година, когато случайно срещнах Иво – първата ми любов от гимназията. Беше на опашката за банички пред „Славейков“. Познах го веднага – същите топли кафяви очи, същата усмивка. „Ели? Ти ли си?“ – попита той и аз усетих как нещо в мен се раздвижва след години застой. Започнахме да си пишем във Viber, после кафе, после дълги разходки из Борисовата градина. С него се чувствах жива. Смеехме се като деца, говорехме за книги и музика, за мечти и страхове. Той беше разведен отдавна, живееше сам и сякаш чакаше точно мен.

В началото се обвинявах. Как можех да мисля за друг мъж? Какво ще кажат хората? Майка ми винаги е казвала: „Жената трябва да търпи“. Но аз вече не можех да търпя празнотата у дома. Всяка вечер се прибирах с усещането, че животът ми е минал покрай мен. Стефан не забелязваше нищо. Дори когато започнах да закъснявам, да излизам по-често с „приятелки“, той само кимаше разсеяно: „Добре, Ели“.

Една вечер седнах срещу него на масата. „Стефане… трябва да поговорим.“ Той не откъсна поглед от телевизора. „Кажи.“
– Не съм щастлива…
– Всички сме уморени, Ели.
– Не е умората… Не мога повече така.
– Какво искаш да кажеш?
– Искам… искам да си тръгна.

Той ме погледна за първи път от месеци право в очите. Видях болка, но и някакво облекчение. Може би и той беше уморен от тази рутина.

След тази вечер всичко се промени. Децата реагираха различно – Мария плака по телефона: „Мамо, как можа?“, а Виктор беше по-сдържан: „Това е твое решение“. Родителите ми не ми говориха с месеци. Съседките ме гледаха осъдително на стълбите.

Преместих се при Иво в малкия му апартамент в Лозенец. Първите седмици бяха като меден месец – разходки по Витошка, театър, вечери на свещи. Но после реалността ме застигна. Иво имаше своите навици – обичаше тишината, не харесваше гостите, беше свикнал да живее сам. Аз копнеех за шумната къща, за смях и разговори. Понякога усещах вина към Стефан – как ли е сам? Дали яде? Дали гледа пак старите филми?

Една вечер седяхме с Иво на балкона.
– Щастлива ли си? – попита той тихо.
– Не знам… Може би още се уча какво значи това.

Започнах работа в малка книжарница до НДК. Срещах нови хора, слушах историите им. Понякога някой клиент ми напомняше за Стефан – по начина, по който държеше книгата или по миризмата на тютюн върху палтото си. Сърцето ми се свиваше от вина и носталгия.

С Мария отношенията ни останаха трудни. Тя не можеше да ми прости: „Татко е самотен заради теб“. Опитвах се да ѝ обясня, че човек има право на щастие дори след 50-те. Но дали имах право да разбивам семейството ни?

Понякога се питам дали постъпих правилно. Дали щастието ми струва повече от спокойствието на другите? Дали една жена има право да избере себе си пред семейството?

Ако можех да върна времето назад… бих ли избрала пак себе си? Или бих останала онази тиха жена до мъжа си на дивана?

Как мислите – заслужава ли човек втори шанс за щастие? Или трябва да остане верен на дълга си до край?