Напуснах семейството си заради друга жена: Решението, което ме разкъса отвътре

— Не мога повече, Мария! Не мога да живея в лъжа! — гласът ми трепереше, докато гледах жена си право в очите. В кухнята миришеше на прясно изпечен хляб, а децата се смееха в съседната стая. Но в мен бушуваше буря, която не можех да спра.

Мария стоеше срещу мен, с престилка на кръста и брашно по ръцете. Очите ѝ се напълниха със сълзи още преди да довърша изречението си. — Какво искаш да кажеш, Иване? — прошепна тя, сякаш се страхуваше от отговора.

— Влюбих се в друга… — думите излязоха от устата ми като отрова. — Не мога да продължа така. Трябва да си тръгна.

Тишината беше оглушителна. Чух как дъщеря ми Виктория извика: „Мамо, къде са ми чорапите?“ Но Мария не помръдна. Само сълзите ѝ се стичаха по бузите.

Така започна краят на моето семейство. Оставих Мария и двете ни деца — Виктория и малкия Сашко — заради Елена, жената, която мислех, че е истинската ми сродна душа. Познавах я от работа — тя беше новата счетоводителка в нашата фирма в Пловдив. Усмивката ѝ беше като слънце след буря, а разговорите ни ме караха да се чувствам жив, млад, желан.

Първите седмици след раздялата бяха като опиянение. Елена ме прие в малкия си апартамент в Кючук Париж. Готвехме заедно, гледахме филми до късно, правехме планове за бъдещето. Но с времето магията започна да избледнява. Започнах да усещам празнота, която не можех да запълня.

Веднъж вечерта, докато седяхме на терасата с чаша евтино вино, Елена каза:
— Защо си толкова мълчалив напоследък?
— Мисля за децата… — признах аз. — За Мария. За всичко, което оставих.
Тя въздъхна тежко:
— Не можеш да живееш в миналото, Иване. Ти избра мен.

Но аз не бях сигурен дали съм избрал правилно. Започнах да забелязвам неща, които преди не ме притесняваха — как Елена се ядосваше за дреболии, как се оплакваше от работата си, как не искаше да говорим за бъдещето ни извън този апартамент.

Една събота реших да видя децата. Отидох до стария ни блок в Тракия и звъннах на вратата. Мария отвори и ме погледна така, сякаш вижда призрак.
— Какво правиш тук?
— Искам да видя Виктория и Сашко…
Тя ме пусна вътре без дума. Децата ме прегърнаха силно, но в очите им видях объркване и болка.
— Тате, кога ще се върнеш у дома? — попита Виктория.
Не можах да отговоря. Само ги прегърнах по-силно.

Вечерта Мария ме изпрати до вратата.
— Знаеш ли какво им причини? — прошепна тя със задавен глас. — Сашко всяка нощ плаче за теб. Виктория не иска да ходи на училище. А аз… Аз се опитвам да ги държа здраво, но сама не мога.

Сълзите ѝ ме пронизаха по-силно от всяка обида. За първи път осъзнах истинската цена на решението си.

С Елена започнахме все по-често да се караме. Тя не разбираше защо искам да прекарвам време с децата, защо не съм щастлив само с нея. Един ден ми каза:
— Ако толкова ти липсва семейството ти, върни се при тях!

Тези думи ме удариха като шамар. Защо тогава изобщо напуснах? Защо разбих живота на хората, които най-много обичах?

Започнах да пия повече. В работата станах разсеян, шефът ми намекна, че ако не се стегна, ще трябва да търся друго място. Приятелите ми се отдръпнаха — някои защото не одобряваха постъпката ми, други защото вече не бях същият човек.

Една вечер се прибрах при Елена и я намерих да събира багажа си.
— Отивам при майка ми — каза тя студено. — Явно тук няма място за двама души с толкова много багаж от миналото.

Останах сам в празния апартамент. Сам със своето разкаяние.

Минаха месеци. Опитах се да говоря с Мария, да ѝ обясня колко съжалявам, но тя беше непреклонна:
— Децата могат да те виждат когато искат. Но аз… Аз вече не мога да ти вярвам.

Виктория почти не говореше с мен по телефона. Сашко ме гледаше с тъжни очи всеки път, когато го взимах в парка.

Сега седя сам на кухненската маса в малкия апартамент и гледам снимките от миналото — усмихнатото лице на Мария, първият учебен ден на Виктория, малките ръчички на Сашко около врата ми.

Как можах да повярвам, че щастието е някъде другаде? Какво означава любовта, ако води само до болка?

Понякога си мисля: заслужавам ли втори шанс? Ще мога ли някога да си простя? А вие как бихте постъпили на мое място?