Нашият дом без чужда помощ: Историята на Мария и Димитър

– Мария, пак ни отказаха кредита – гласът на Димитър трепереше, а аз стиснах телефона толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Стоях в коридора на панелката на майка ми в Люлин, където временно живеехме, и се чудех как ще му кажа, че и днес не съм намерила по-добра работа.

– Ще измислим нещо – излъгах го тихо, макар че в мен всичко крещеше от отчаяние. От месеци се борехме да съберем пари за малък апартамент. Родителите ми едва свързваха двата края с пенсиите си, а неговите – богати собственици на фирма в Пловдив – категорично отказаха да ни помогнат. „Който не може сам, не заслужава“, беше казал баща му на Димитър преди седмица.

Вечерта седнахме двамата на кухненската маса, между купчините сметки и празните чаши от чай.

– Мислиш ли, че сбъркахме? – попита ме Димитър и впери поглед в мен. – Може би трябваше да се примирим и да останем при родителите ти…

– Не! – прекъснах го рязко. – Не мога повече тук. Искам наш дом, наш живот. Не искам да слушам как майка ми се кара за всяка троха по пода или как баща ти ни гледа отвисоко.

Той въздъхна тежко и хвана ръката ми.

– Ще намерим начин. Обещавам ти.

На следващия ден тръгнах по обяви за работа. Всяка врата, на която почуках, се затваряше пред мен: „Твърде млада“, „Нямате опит“, „Търсим някой с връзки“… Вечерта се прибрах с празни ръце и сълзи в очите. Димитър ме чакаше с новина – намерил е допълнителна работа като нощен пазач в склад.

– Ще е трудно, но ще изкараме повече пари – каза той и се опита да се усмихне.

Минаха месеци. Работех като продавачка в кварталната бакалия, а Димитър почти не спеше между двете си работи. Спестявахме всяка стотинка – отказахме се от кино, ресторанти, дори от интернет вкъщи. Майка ми все по-често мърмореше:

– Защо не поискаш помощ от родителите на Димитър? Те имат толкова…

– Не искам милостиня! – изкрещях един ден и излязох трясвайки вратата.

Една вечер, докато брояхме спестените пари, Димитър ме погледна сериозно:

– Мария, има една стара къща в Банкя. Разрушена е почти до основи, но е евтина. Ако я купим, можем сами да я оправим.

Погледнах го невярващо:

– Сами? Нямаме опит…

– Ще научим! – настоя той. – По-добре да имаме нещо наше, отколкото да чакаме чудо.

Решихме. Купихме къщата с всичките си спестявания. Първият ден там беше кошмар – мухъл по стените, счупени прозорци, покривът течеше. Но за първи път от години се почувствах свободна.

Започнахме сами да чистим и ремонтираме. Приятели ни помагаха през уикендите – Петър носеше инструменти, Галя боядисваше стените с мен. Вечерите прекарвахме на стари столове пред къщата, уморени до смърт, но щастливи.

Един ден бащата на Димитър дойде неочаквано. Огледа къщата с презрение:

– Това ли е мечтата ви? Да живеете като клошари?

Димитър стисна зъби:

– Това е нашият дом! По-добре тук, отколкото във вашия златен затвор!

Баща му си тръгна без дума повече.

Минаха две години. Къщата вече беше уютна – боядисани стени, нов покрив, малка градина отпред. Понякога вечер сядаме с Димитър на верандата и гледаме залеза над София.

– Струваше ли си всичко това? – питам го понякога.

Той ме прегръща и казва:

– Струваше си всяка капка пот и всяка сълза.

Понякога се чудя: ако родителите ни бяха помогнали, щяхме ли да сме толкова силни днес? Или щяхме да останем зависими цял живот? Как мислите вие – по-добре ли е да получиш всичко наготово или да изградиш сам своето щастие?