Наследството, което разкъса нашето семейство: История за пари, любов и предателство
– Не, няма да го позволя! – гласът на брат ми Георги ехтеше из малката кухня, докато майка ми се опитваше да го успокои. Аз стоях до прозореца, стиснала в ръце пожълтелия нотариален акт за апартамента на баба. Въздухът беше тежък, а думите – като ножове.
Баба Мария почина преди два месеца. Още усещах аромата на нейните курабийки и чувах тихия ѝ смях, когато се караше на Георги, че пак е изцапал килима. Тя беше сърцето на нашето семейство. Когато си отиде, сякаш всичко се разпадна. Остана само апартаментът ѝ в центъра на Пловдив – стар, но слънчев, пълен със спомени.
– Петя, ти какво мислиш? – майка ми ме погледна с влажни очи. – Да го продадем ли?
– Не знам… – прошепнах. – Може би трябва да го запазим. За децата…
– За кои деца? – намеси се снаха ми Даниела, която от няколко години се държеше така, сякаш вече е господарка на всичко. – Нашият Мартин има нужда от стая! А и парите ще ни помогнат да си изплатим кредита.
Георги кимна одобрително. Аз усетих как гневът ми кипва. Защо всичко трябваше да се свежда до пари? Баба винаги казваше: „Петя, не оставяй парите да ти вземат душата.“
Седмици наред спорехме. Майка ми се опитваше да бъде медиатор, но всеки разговор завършваше с трясък на врати. Баща ми мълчеше, както винаги, но виждах болката в очите му. Сестра ми Ива живееше в чужбина и само по телефона повтаряше: „Правете каквото искате, аз не искам нищо.“ Но знаех, че я боли.
Един ден Георги дойде с новината:
– Намерих купувач! Ще даде добри пари. Делим по равно и всеки си гледа живота.
– А спомените? – попитах тихо.
– С тях няма да си платиш сметките! – изсъска Даниела.
В този момент нещо в мен се пречупи. Не можех да повярвам, че хората, с които съм израснала, могат да бъдат толкова студени. Започнах да се съмнявам във всичко – в любовта им, в нашето семейство.
Дойде денят на подписването на документите. Седяхме в нотариалната кантора като непознати. Георги подписа пръв, после Даниела. Майка ми трепереше, а баща ми гледаше в пода.
– Петя, твой ред е – каза нотариусът.
В този миг телефонът ми извибрира. Съобщение от Ива: „Не го прави! Това е домът ни.“
Погледнах всички. В очите им нямаше топлина – само нетърпение и алчност.
– Не мога – казах твърдо и оставих химикалката.
– Какво?! – Георги скочи като ужилен. – Ще ни провалиш сделката!
– Това е домът на баба! Не мога да го продам просто така…
Последваха крясъци, обвинения, сълзи. Даниела ме нарече егоистка. Майка ми плачеше. Баща ми ме прегърна мълчаливо.
Дните след това бяха кошмарни. Георги не ми говореше. Даниела разказваше на всички съседи как съм ги лишила от бъдеще. Майка ми се затвори в себе си.
Една вечер седнах сама в апартамента на баба. Всичко беше както преди – снимките по стените, старият ѝ радиоапарат, мирисът на лавандула. Заплаках като дете.
На следващия ден Ива се прибра от Германия. Прегърна ме силно:
– Добре си направила. Някой трябваше да спре тази лудост.
Решихме двете да ремонтираме апартамента и да го отдадем под наем на семейство с деца в нужда – така поне част от бабината доброта щеше да остане жива.
Георги така и не ми прости. На Коледа не дойде у дома. Майка ми още страда за разпада на семейството ни.
Понякога се чудя: заслужаваше ли си? Можех ли да постъпя по друг начин? Или парите винаги ще бъдат по-силни от кръвта?
А вие как бихте постъпили? Струва ли си едно наследство да раздели цялото семейство?