Не бързай със сватбата, Елица! – Бягството на една булка от властната фамилия на годеника си

– Елица, не забравяй, че днес не е само твоя ден! – гласът на бъдещата ми свекърва, госпожа Димитрова, пронизваше въздуха в малката стая, където се опитвах да се скрия от всички. Пръстите ми трепереха, докато стисках букета с бели рози. Чувах как майка ми шепне на леля ми в коридора: „Дано всичко мине без скандали…“

В този момент осъзнах, че не съм сама в тази стая – с мен бяха страховете ми, съмненията ми и гласовете на всички, които ме дърпаха в различни посоки. Бях на 27, с добра работа като учителка по български език в родния Пловдив, а животът ми изглеждаше подреден – поне отвън. Но вътре в мен бушуваше буря.

Запознах се с Петър преди три години на една литературна вечер. Беше мил, умен и с чувство за хумор, което ме караше да се смея до сълзи. Но още от началото усещах сянката на майка му – госпожа Димитрова, която държеше всичко под контрол: от това какво ще ядем на вечеря до това какви дрехи ще нося на семейните събирания. „Така е при нас – традициите са важни“, казваше тя с усмивка, която не стигаше до очите ѝ.

Петър беше между чука и наковалнята. Обичаше ме, но не можеше да се противопостави на майка си. Всяко наше решение минаваше през нейното одобрение. Когато предложи да се оженим, очите му светеха от радост, но аз усещах тежестта на очакванията. „Ще бъдеш част от нашето семейство“, каза госпожа Димитрова още същата вечер. „Но трябва да знаеш – при нас жените са силни, но и послушни.“

Седмици наред се опитвах да угодя на всички. Съгласих се сватбата да е голяма, въпреки че мечтаех за нещо малко и интимно. Приемах съветите за роклята, менюто, дори за музиката – всичко трябваше да е по вкуса на фамилията Димитрови. Майка ми ме гледаше с тъга: „Елице, ти ли си това? Къде е онова момиче, което не се страхуваше да казва какво мисли?“

Вечер преди сватбата не можах да заспя. Слушах как дъждът барабани по прозореца и си представях живота си след година – дали ще бъда щастлива или ще се превърна в сянка? Петър ми изпрати съобщение: „Обичам те. Всичко ще бъде наред.“ Но аз вече не вярвах в тези думи.

На сутринта къщата беше пълна с хора – роднини, приятели, съседи. Всички ме гледаха с очакване. Госпожа Димитрова влезе при мен с букет лилии: „Елица, готова ли си? Не забравяй – от днес ти си част от нашето семейство.“

Погледнах я и усетих как гърлото ми се стяга. Исках да ѝ кажа толкова много неща – че не искам да живея по чужди правила, че искам Петър да бъде до мен като партньор, а не като син на майка си… Но думите заседнаха някъде дълбоко.

Майка ми ме прегърна преди да изляза: „Елице, ако не си сигурна… още не е късно.“

Тогава го реших.

Излязох през задната врата на къщата, докато всички бяха заети с приготовленията отпред. Вятърът разроши косата ми, а токчетата ми затъваха в калта. Спрях едва когато стигнах до малката градинка зад блока ни – мястото, където като дете мечтаех за голям свят.

Телефонът ми звънеше безспирно – Петър, майка ми, леля ми… Не отговорих. Седнах на пейката и заплаках – за себе си, за мечтите си, за това момиче, което някога вярваше, че любовта може да победи всичко.

След час майка ми ме намери. Седна до мен и ме прегърна.
– Не се страхувай да бъдеш себе си, Елице. По-добре една разбита сватба, отколкото разбит живот.

Петър дойде по-късно. Очите му бяха пълни със сълзи.
– Защо? – попита тихо.
– Защото не мога да живея чужд живот – отвърнах аз. – Обичам те, но не мога да бъда част от семейство, в което няма място за мен такава, каквато съм.

Той мълча дълго.
– Може би трябваше по-рано да ти кажа… че и аз се чувствам затворен между майка ми и теб.
– Може би някой ден ще намерим път един към друг – казах аз. – Но не така.

Върнах се у дома със смесени чувства – облекчение и болка. Знаех, че ще има клюки, осъждане и разочарование. Но за първи път от месеци се почувствах жива.

Сега често се питам: Колко от нас живеят живота си според чуждите очаквания? И струва ли си да жертваш себе си в името на традицията?