Не ме избраха: Как семейството на Борис разби любовта ни

— Не си за него, Мария! — гласът на майка му, госпожа Димитрова, проряза тишината като нож. Стоях в хола им, стиснала ръцете си толкова силно, че ноктите ми се впиваха в дланите. Борис беше до мен, но сякаш между нас се издигна невидима стена.

Първият път, когато ме покани у тях, бях облечена в любимата си рокля — шарена, свободна, различна. Майка му ме изгледа от глава до пети и стисна устни. Баща му, инженер Димитров, само кимна сухо и се върна към вестника си. Още тогава усетих хладината, но Борис ме хвана за ръка и прошепна: „Не им обръщай внимание. Те са си такива.“

Седмици минаваха, а аз все по-често усещах погледите им — изпитателни, критични. Бях от малък град в Северозападна България, а те — софийски интелигенти с претенции. Майка му често подхвърляше: „Вие там на село сигурно не сте свикнали на такива неща…“ или „Тук в София хората мислят по друг начин.“

Борис ме обичаше. Вярвах в това с цялото си сърце. Той беше моят пристан — топъл, разбиращ, различен от всички момчета, които познавах. Мечтаехме заедно: да заминем за морето през лятото, да си намерим малко жилище под наем, да започнем живота си сами. Но семейството му имаше други планове.

— Борисе, ти трябва да мислиш за бъдещето си! — настояваше баща му една вечер, докато вечеряхме всички заедно. — Мария е добро момиче, но не е от нашата среда. Как ще се разбираш с нея? Как ще се впише тя в нашия кръг?

— Татко, аз я обичам! — гласът на Борис трепереше от напрежение.

— Любовта не стига! — отсече майка му. — Трябва да имате общи ценности, общи корени.

Вечерта си тръгнах по-рано. Вървях по булеварда и сълзите ми се стичаха по бузите. Чувствах се малка, незначителна, сякаш всичко хубаво в мен беше невидимо за тях.

Майка ми често ми казваше: „Марийче, не се унижавай пред хора, които не те ценят.“ Но аз вярвах, че любовта може да промени всичко. Опитвах се да се харесам — носех по-официални дрехи, говорех по-тихо, дори започнах да чета книги, които те харесваха. Но колкото повече се стараех, толкова по-далечна ставах от себе си.

Един ден Борис ми каза:

— Мама и татко искат да поговорят с нас.

Седнахме в хола им. Госпожа Димитрова започна:

— Мария, ние уважаваме това, че обичаш сина ни. Но мислим, че той заслужава повече. Някой с по-добро образование, с по-добро семейство… Не искаме да те обиждаме, но трябва да сме честни.

Погледнах Борис — очите му бяха пълни със сълзи.

— Мамо! — извика той. — Това е жестоко!

— Не е жестоко — намеси се баща му. — Това е реалността.

Станах и излязох без дума. Вратата хлопна зад мен като последен удар на съдбата.

След тази вечер не се виждахме често. Борис се опитваше да ме търси, но беше променен — уморен, объркан. Семейството му го притискаше всеки ден: „Избери — нас или нея.“

Веднъж го срещнах пред блока ми. Стоеше под дъжда и трепереше.

— Мария… Не знам какво да правя. Обичам те, но не мога да ги оставя. Те са ми семейство…

Погледнах го дълго. В този миг разбрах — никога няма да бъда достатъчна за тях. Никога няма да ме изберат.

— Борисе… — прошепнах. — Пусни ме. Не искам да живея в свят, където трябва да се боря за любовта си всеки ден.

Той плака. Аз също.

Минаха години оттогава. Понякога го виждам случайно — върви с жена от „техния кръг“, усмихва се механично. Аз съм сама, но свободна. Работя това, което обичам. Имам приятели, които ме ценят такава, каквато съм.

Понякога се питам: Какво щеше да стане, ако бях друга? Ако бях по-тиха, по-покорна? Но после си спомням болката и си казвам: Не искам любов на всяка цена.

А вие? Бихте ли жертвали себе си заради нечии чужди очаквания?