Не знаех, че мъжът ми изплаща дълговете на бившата си жена – историята, която разтърси живота ми

– Колко още ще се правим, че всичко е наред, Петре? – гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си банковото извлечение. В кухнята миришеше на изгоряло кафе, а по масата се търкаляха сметки и бележки. Петър стоеше срещу мен, с ръце в джобовете и поглед вперен в пода.

– Не разбирам какво имаш предвид, Мария – промърмори той, но аз вече знаех. Знаех, че нещо не е наред от месеци. Всяка вечер се прибираше уморен, избягваше погледа ми, а когато го питах за парите, все имаше някакво обяснение: „Платих тока“, „Дадох на майка ми“, „Купих гуми за колата“.

Но този път беше различно. В банковото извлечение ясно пишеше: „Превод към Ивелина Георгиева“. Бившата му жена. Жената, заради която преди години едва не се отказах да бъда с него. Жената, която винаги беше сянка между нас.

– Защо й пращаш пари? – гласът ми беше по-тих от всякога.

Петър въздъхна тежко и седна на стола срещу мен. Изглеждаше по-стар, отколкото го помнех. За миг ми се стори, че виждам в очите му съжаление.

– Ивелина има проблеми… Дължи пари на банката. Ако не й помогна, ще остане без апартамент. А там живее и дъщеря ни…

Сърцето ми се сви. Знаех колко обича дъщеря си от първия брак – Ани. Но защо трябваше да крие от мен? Защо трябваше да плаща чужди дългове зад гърба ми?

– Защо не ми каза? – попитах тихо.

– Не исках да те тревожа… Знам, че не харесваш Ивелина. Знам, че ти е трудно да приемеш миналото ми…

– Не става дума за нея! – прекъснах го аз. – Става дума за нас! За доверието между нас! Как мога да ти вярвам след това?

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми.

– Марийче, пак ли сте се скарали? – попита тя загрижено. – Чух гласа ти през терасата…

– Всичко е наред, мамо – излъгах автоматично.

Но нищо не беше наред. В главата ми се въртяха хиляди въпроси. Какво още крие Петър? Колко дълго е помагал на Ивелина? Колко пари е изпратил досега? И най-важното – защо аз винаги съм последната, която научава?

Вечерта мина в мълчание. Петър гледаше телевизия без звук, а аз седях до прозореца и броях светлините на съседните блокове. Спомних си първите ни години заедно – как се смеехме до късно през нощта, как мечтаехме за собствен дом и деца. А сега между нас имаше само стени и неизречени думи.

На следващия ден реших да говоря с Ивелина. Срещнахме се в едно кафене до пазара. Тя изглеждаше уморена и по-стара от възрастта си.

– Мария… Не очаквах да ме потърсиш – каза тя и отпусна ръце върху чашата си.

– Искам да знам истината – казах направо. – Колко дълго Петър ти помага? Колко пари ти е дал?

Ивелина въздъхна и сведе поглед.

– Не съм искала да ви развалям семейството… Просто нямаше към кого да се обърна. Банката ме заплаши с изгонване… Ани щеше да остане на улицата… Петър настоя да помогне. Аз не съм го молила за повече от необходимото.

Слушах я и усещах как гневът ми се смесва със съжаление. Знаех какво е да си сама срещу света. Но защо всичко трябваше да става тайно?

Когато се прибрах вкъщи, Петър ме чакаше на прага.

– Говорила си с Ивелина… – каза той тихо.

– Да. И разбрах всичко. Но не мога да приема лъжите ти, Петре. Можеше просто да ми кажеш истината.

Той протегна ръка към мен, но аз се дръпнах.

– Какво ще правим сега? – попита той отчаяно.

– Не знам… Трябва време да помисля. Доверието не се връща лесно.

Следващите дни бяха като кошмар. Майка ми настояваше да се върна при нея за известно време. Приятелките ми ме съветваха да не прощавам толкова лесно. А аз се чувствах изгубена между две истини: любовта към Петър и болката от предателството му.

Една вечер седнах сама на терасата и гледах как дъждът блъска по ламаринените покриви на гаражите долу. Спомних си думите на баща ми: „Доверието е като стъкло – веднъж счупиш ли го, винаги ще има пукнатини.“

Петър започна да се опитва повече – готвеше вечеря, водеше ме на разходки из Южния парк, купуваше цветя без повод. Но аз вече не бях същата Мария. Всяка негова дума звучеше като половин истина.

Минаха месеци. Научих се да живея с болката и съмнението. Започнах работа на две места, за да не мисля толкова много. С Петър говорехме само за ежедневните неща – сметки, пазаруване, родителски срещи на децата.

Една вечер той седна до мен и прошепна:

– Съжалявам… Знам, че те нараних. Но ако можех да върна времето назад, пак бих помогнал на Ани и Ивелина… Просто щях първо да ти кажа всичко.

Погледнах го дълго и тежко.

– Може би някой ден ще ти простя напълно… Но никога няма да забравя как ме накара да се чувствам сама в нашия дом.

Сега пиша тази история и се чудя: Кога една лъжа е по-голяма от любовта? Може ли едно семейство да оцелее след такова предателство? Какво бихте направили вие?