„Недей да бързаш със сватбата, Лили!” – Бягството на една булка от хватката на бъдещото си семейство

– Лили, пак ли ще спориш? – гласът на свекърва ми, госпожа Димитрова, пронизваше въздуха като нож. Стоях в хола на техния апартамент в Младост, стиснала в ръце списък с гости, който тя ми бе подала още сутринта.

– Просто исках да поканя и моята приятелка Мария от университета… – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха.

– Не е нужно да каним хора, които не познаваме. Сватбата е семейно събитие! – отсече тя и ме изгледа строго. Бъдещият ми съпруг, Иван, седеше до нея и мълчеше. Погледна ме за миг, но после отмести очи към телефона си.

В този момент осъзнах колко сама съм. Моята майка беше починала преди две години, а баща ми живееше в провинцията и рядко се чувахме. Останах сама срещу цяла армия от очаквания, традиции и чужди желания.

Всяка сутрин се будех с усещането, че не живея своя живот. Сватбата трябваше да е най-щастливият ми ден, но вместо това се превърна в кошмар. Госпожа Димитрова решаваше всичко – от цвета на поканите до менюто. Дори роклята ми избра тя: „Това е класика, Лили! Не ти трябва нещо модерно.”

Веднъж се опитах да говоря с Иван:

– Чувствам се като гост на собствената си сватба… Може ли поне за тортата да решим заедно?

Той въздъхна:

– Знаеш колко е важно за майка ми всичко да е перфектно. Остави я, ще мине бързо.

Но не минаваше. Всеки ден ставаше по-тежко. Започнах да се губя – забравих какво обичам, какво ме радва. Приятелките ми се отдръпнаха – „Лили вече не е същата”, казваха те.

Една вечер, докато подреждах подаръците за гостите, баща ми се обади:

– Как си, дъще?

Гласът му беше топъл, но уморен.

– Не знам… – прошепнах. – Чувствам се като в капан.

– Ако не си щастлива, по-добре спри всичко сега, отколкото да страдаш цял живот. Не дължиш нищо на никого.

Думите му ме разтърсиха. За първи път някой ми каза, че имам избор.

На следващия ден госпожа Димитрова влезе без да почука:

– Лили, утре ще ходим при фризьорката на сестра ми. Тя знае как се правят хубави булчински прически.

– Но аз вече си избрах фризьорка…

– Не си! – прекъсна ме тя. – Тук не става въпрос за теб, а за нашето семейство!

Тогава не издържах:

– А за мен кога ще стане въпрос? Аз изобщо важна ли съм?

Тя ме изгледа така, сякаш съм луда:

– Много си разглезена! Ако не можеш да уважаваш нашите традиции, по-добре да си помислиш дали изобщо искаш да бъдеш част от това семейство!

Сълзите напираха в очите ми. Излязох на балкона и гледах светлините на София. В този момент разбрах – ако сега не избягам, никога няма да имам сили да го направя.

Събрах малък сак с дрехи и любимата си книга. Оставих бележка на Иван: „Извинявай. Не мога повече. Това не е моят живот.”

Излязох на улицата и поех към автогарата. В автобуса към Пловдив ръцете ми трепереха. Чувствах се виновна, уплашена, но и свободна. За първи път от години дишах спокойно.

Баща ми ме посрещна с прегръдка:

– Гордея се с теб, Лили.

Седнахме на старата дървена пейка пред къщата му. Гледах звездите и мислех за всичко изгубено – приятелства, мечти, себе си. Но знаех едно: по-добре е да останеш верен на себе си, отколкото да живееш чужд живот.

Сега често се питам: Колко от нас имат смелостта да избягат от очакванията? А вие бихте ли посмели да кажете „не”, когато всички очакват „да”?