Неделната утрин, в която светът ми се срина

– Ало? – гласът ми прозвуча сънено, докато още усещах топлината на одеялото върху раменете си. Неделя сутрин, слънцето едва се прокрадваше през пердетата, а в главата ми се въртяха мисли за кафе, разходка в Южния парк и може би някой анимационен филм с децата следобед. Телефонът на Иван беше на нощното шкафче до моята страна – както винаги, защото той често забравя къде го е оставил. Без да се замисля, посегнах и вдигнах. Навик.

– Добро утро… Мислех, че ще е той – женският глас беше спокоен, почти прекалено уверен. Не прозвуча нито изненадано, нито смутено. Мълчах няколко секунди, опитвайки се да осмисля ситуацията.

– Коя сте? – попитах тихо, усещайки как нещо студено се разлива по гърдите ми.

– Ами… Явно съм объркала – каза тя и затвори. Без извинение, без обяснение. Само това.

Седнах в леглото, стиснала телефона така силно, че кокалчетата ми побеляха. Иван още спеше до мен, дишаше дълбоко и спокойно, сякаш светът не се беше променил за една секунда. Гледах го и се чудех – да го събудя ли веднага? Да го попитам? Или да се преструвам, че нищо не е станало?

Станах тихо и отидох в кухнята. Сложих вода за кафе, но ръцете ми трепереха толкова силно, че разлях половината вода по плота. Децата още спяха. В този момент осъзнах колко самотна се чувствам в собствения си дом.

Върнах се в спалнята и седнах на ръба на леглото. Иван се размърда и отвори очи.

– Какво става? – попита сънено.

– Търси те някаква жена – казах тихо и му подадох телефона.

Видях как лицето му пребледня за миг, после бързо си сложи маската на спокойствие.

– Сигурно е от работата – опита се да се усмихне. – Знаеш, че сега имаме нов проект…

– Не звучеше като служебен разговор – прекъснах го. – Коя е тя?

Той замълча. Погледна към прозореца, после към мен. За първи път от години видях страх в очите му.

– Моля те… Не тук, не сега – прошепна.

– Кога тогава? – гласът ми трепереше. – Кога ще ми кажеш истината?

В този момент децата се събудиха и влязоха при нас – малкият Даниел с плюшеното си мече, а Мария с разрошена коса и още сънени очи. Усмихнаха се широко и скочиха в леглото между нас.

– Мамо, ще ходим ли днес в парка? – попита Мария.

Погледнах Иван. Той избягваше погледа ми.

– Ще видим – казах тихо и прегърнах децата. В този момент разбрах, че трябва да издържа заради тях.

През целия ден Иван беше необичайно мълчалив. Аз също. Децата усещаха напрежението и се държаха по-тихо от обикновено. Следобед той каза, че трябва да излезе „за малко“ – уж до магазина. Излезе и не се върна два часа.

Седях на балкона с чаша студено кафе и гледах към улицата. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: От кога? Коя е тя? Какво не съм видяла? Къде сбърках?

Когато Иван се прибра, вече беше тъмно. Децата спяха. Той седна срещу мен на масата и дълго мълча.

– Има ли смисъл да питам? – прошепнах.

– Не знам как стана… Не знам какво да ти кажа – каза той и сведе глава.

– Обичаш ли я? – попитах тихо.

Той не отговори веднага. После само кимна леко.

В този момент сякаш всичко вътре в мен се счупи. Спомних си първата ни среща пред Народния театър, първата ни разходка по Витошка, как ме държеше за ръка в болницата, когато раждах Мария… Всичко това ли беше лъжа?

– Защо не ми каза по-рано? – попитах през сълзи.

– Страх ме беше… Не исках да ви нараня…

– А сега? Сега не ни ли боли?

Той плачеше. Аз също. Седяхме така цяла нощ – двама непознати на една маса, разделени от години лъжи и пропуснати възможности за честност.

На сутринта трябваше да стана и да приготвя закуска за децата. Усмихвах се насила, а отвътре умирах. Иван си тръгна за работа рано; не знам дали ще се върне довечера или ще остане при нея.

Сега седя сама в кухнята и пиша това писмо до себе си. Опитвам се да разбера къде сбъркахме. Дали можех да предотвратя всичко това? Или просто такава е съдбата на много български семейства – да живеят с тайни и болка под един покрив?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Простихте ли някога такава измяна? Или има неща, които никога не могат да бъдат забравени?