Неделята, в която всичко се разпадна: Истината, която не можах да премълча

– Мамо, това е Ива – каза Марко с усмивка, докато държеше ръката ѝ. – Моята годеница.

Сърцето ми се сви. В първия миг не можех да повярвам на очите си. Ива. Същата Ива, която преди години превърна живота на дъщеря ми Елица в кошмар. Спомените ме връхлетяха като буря – сълзите на Елица, безсънните нощи, отчаяните ѝ молби да я преместим в друго училище. А сега това момиче стоеше пред мен, усмихваше се и държеше ръката на сина ми.

– Приятно ми е, госпожо Николова – каза тя и ме погледна право в очите. Погледът ѝ беше твърде спокоен, сякаш нищо не се е случило.

– И на мен… – едва промълвих, усещайки как гласът ми трепери.

Мъжът ми Петър вече сипваше супа и се опитваше да разведри атмосферата:

– Е, хайде, да не изстине! Марко, Ива, седнете тук до нас.

Елица седеше срещу мен и гледаше втренчено в чинията си. Лицето ѝ беше бледо, а ръцете ѝ леко трепереха. Знаех, че и тя е разпознала Ива. Въздухът в стаята стана тежък, сякаш всеки момент щеше да избухне буря.

– Как се запознахте? – попита Петър с престорена веселост.

– В университета – отвърна Марко. – Беше любов от пръв поглед.

Ива се засмя тихо:

– Марко преувеличава. Просто ме покани на кафе след лекциите.

Опитах се да се усмихна, но усещах как гневът и болката ме задушават. Спомних си как Елица се прибираше разплакана, как отказваше да говори за случилото се в училище. Тогава бях безсилна да ѝ помогна. А сега трябваше ли да позволя на миналото да съсипе бъдещето на сина ми?

– Ива, ти от кой квартал си? – попитах уж невинно.

– От „Люлин“ – отвърна тя спокойно. – Завърших 32-ро училище.

Елица потрепери. Това беше нашето училище. Вече нямах съмнение.

– Помниш ли Елица? – попитах рязко.

Настъпи тишина. Марко ме погледна учудено, а Ива замръзна за секунда.

– Да… – прошепна тя. – Бяхме в един клас.

– Само това ли? – гласът ми беше остър като нож.

Петър остави лъжицата и ме изгледа строго:

– Какво става тук?

Елица най-накрая вдигна глава:

– Мамо…

Гласът ѝ беше слаб, но решителен:

– Не искам да говорим за това.

Но аз вече не можех да спра. Години наред носех тази болка в себе си и сега тя избухна като вулкан.

– Ти знаеш ли какво причини на дъщеря ми? – обърнах се към Ива. – Помниш ли как я унижаваше пред всички? Как я заключи в тоалетната? Как я караше да се чувства нищо и никой?

Марко скочи от стола:

– Мамо! Какви са тези обвинения?

Ива пребледня:

– Това беше преди много време… Аз… Аз съжалявам…

Елица стана рязко и избяга от стаята. Чух как вратата на стаята ѝ се затръшна. Петър ме изгледа гневно:

– Защо трябваше да го правиш точно сега?

Погледнах към Марко – очите му бяха пълни с недоумение и болка.

– Мамо, защо не ми каза по-рано? Защо точно днес?

Сълзите напълниха очите ми. Не знаех какво да кажа. През всичките тези години се опитвах да защитя децата си, но сега изглеждаше, че съм ги предала и двамата.

Ива стана бавно:

– Съжалявам… Наистина съжалявам за всичко. Бях дете и не разбирах какво правя. Ако можех да върна времето назад…

Петър въздъхна тежко:

– Всички правим грешки като деца. Но някои белези остават завинаги.

Марко гледаше ту към мен, ту към Ива:

– Обичам те, но не мога да пренебрегна това…

В този момент разбрах, че семейството ни никога няма да бъде същото. Истината излезе наяве, но цената беше твърде висока. Отидох при Елица и я прегърнах силно. Тя плачеше безутешно.

– Прости ми, мамо… Не исках всичко това…

– Не ти трябва да прощаваш на мен – прошепнах ѝ. – Аз трябваше да те защитя по-добре.

Вечерта премина в тягостно мълчание. Марко не каза нито дума повече. Ива си тръгна сама, а Петър седеше мрачен до прозореца.

Сега стоя тук и се питам: Понякога ли истината носи повече болка от лъжата? Трябваше ли да замълча заради мира в семейството или направих правилното нещо? Какво бихте направили вие?