Неочакван гост: Семейно посещение, което преобърна живота ми

— Защо сега, Димитре? — гласът ми трепереше, докато стоях на прага с ръка върху дръжката на вратата. Дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин, а Катя се беше свила в ъгъла на хола, стиснала чашата си с чай така силно, че кокалчетата ѝ побеляха.

— Нямаше къде другаде да отида, братле — отвърна той и погледна надолу, сякаш се срамуваше. В очите му проблясваше нещо познато — онзи стар страх от детството ни, когато баща ни викаше по нас за всяка дреболия.

Пуснах го вътре. Миришеше на мокра вълна и евтин алкохол. Катя не каза нищо, само ме погледна с онзи поглед — уморен, разочарован, сякаш искаше да изкрещи „стига вече!“.

— Ще остана само за една нощ — промълви Димитър, докато се събуваше. — Утре ще си тръгна.

Но една нощ се превърна в седмица. И с всеки изминал ден напрежението растеше. Катя започна да избягва хола, а аз се чувствах като заложник между двамата най-важни хора в живота ми.

— Не можеш просто да го оставиш тук — прошепна ми тя една вечер, докато миехме чиниите. — Той не е дете вече. Имаме си наш живот.

— Той е брат ми — отвърнах аз. — Ако не му помогнем ние, кой?

Катя замълча. Знаех, че е права. От години се опитвахме да изградим нещо стабилно — дом без крясъци, без тайни. Но сега миналото нахлуваше през вратата ни с кални обувки.

Димитър прекарваше дните си пред телевизора или излизаше „да подиша въздух“. Връщаше се късно, често подпийнал. Една вечер го чух да плаче в банята. Сърцето ми се сви — спомних си как го държах за ръка, когато майка ни почина. Тогава обещах да го пазя.

Но сега не знаех как.

— Защо не поговориш с него? — настоя Катя. — Кажи му истината. Кажи му как се чувстваш.

— А ти? Как се чувстваш ти? — попитах я аз.

Тя ме погледна дълго и тежко.

— Чувствам се невидима в собствения си дом.

Тези думи ме удариха по-силно от всеки шамар. Започнах да се чудя дали не съм предал не само Катя, но и себе си.

На следващата сутрин намерих Димитър на балкона с цигара в ръка.

— Помниш ли как бягаше от вкъщи? — попита ме той без да ме поглежда.

— Помня — отвърнах тихо.

— Тогава ти беше силният. Аз винаги се криех зад теб. А сега… — той замълча и издиша дима бавно. — Сега ти имаш всичко, а аз нямам нищо.

— Не е вярно — казах аз. — Имаш мен. Имаш нас.

Той се засмя горчиво.

— Не ме лъжи. Виждам как ме гледа Катя. Виждам как ти самият не знаеш къде да застанеш.

Мълчах. Не можех да го отрека.

Вечерта избухнахме. Катя хвърли чаша по стената, а аз изкрещях на Димитър да си тръгне. Той ме нарече предател. Вратата се затръшна зад него и тишината падна като олово върху апартамента ни.

Катя плачеше в спалнята, а аз стоях сам в хола и гледах парчетата стъкло по пода. Чудех се кога всичко се обърка толкова много. Кога станах човекът, който разрушава вместо да гради?

На следващия ден получих съобщение от Димитър: „Извинявай. Не знам къде сбъркахме.“

Не му отговорих веднага. Прекарах часове в мисли — за детството ни, за обещанията, които дадох и не изпълних, за Катя и за това какво значи да бъдеш семейство.

Седнах до Катя на леглото и я хванах за ръката.

— Съжалявам — прошепнах. — Не знам как да оправя всичко това.

Тя ме прегърна и за първи път от дни усетих топлина.

Сега седя сам в хола и слушам как дъждът пак барабани по прозорците. Мисля си: Може ли едно семейство да оцелее след толкова много болка? Може ли доверието да се върне там, където е било разбито?

А вие… бихте ли простили? Или има рани, които никога не зарастват?