Непоканеният гост на семейната вечеря

— Не мога да повярвам, че пак го правиш! — изкрещях, докато гледах как брат ми Петър влиза в кухнята с непознат мъж. Бях дошла за семейна вечеря, а вместо уют и топлина, още от прага ме посрещнаха напрежение и студени погледи.

Петър се усмихна неловко и каза:
— Това е Васил, мой стар приятел от казармата. Реших да го поканя, да се видим, да си поговорим…

Васил беше мъж на около петдесет и пет, с груби ръце и поглед, който сякаш претегляше всичко наоколо. Без да каже дума, той се настани на масата, без дори да си измие ръцете. Майка ми, която винаги държеше на чистотата и реда, го изгледа строго, но не каза нищо. Баща ми само въздъхна тежко.

— Добър вечер — казах аз, опитвайки се да прикрия раздразнението си.

Васил кимна едва забележимо и започна да си сипва салата с ръце. Петър се преструваше, че не вижда нищо нередно. Сестра ми Мария ме погледна с онзи поглед, който означаваше „Пак ли ще има скандал?“.

— Какво ново при теб, Ани? — попита Петър, сякаш за да разчупи леда.

— Всичко е наред — отвърнах сухо. — Работя много. А ти?

— Ами… — Петър се поколеба. — Васил ми помага с ремонта в апартамента. Много е сръчен.

Васил се засмя грубо:
— Едно време в казармата такива като теб ги карахме да търкат пода до блясък!

Майка ми се опита да смени темата:
— Ани, ще подадеш ли хляба?

Подадох хляба на Васил, който дори не благодари. В този момент забелязах как Мария стиска вилицата си толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха.

— Василе, разкажи нещо от казармата — подкани го Петър.

Васил започна да разказва истории за бой, алкохол и „истински мъже“. Говореше високо и вулгарно. Майка ми се изчерви. Баща ми се опита да се усмихне, но усмивката му беше горчива.

— Извинете, но може ли малко по-тихо? — обади се Мария.

Васил я изгледа с пренебрежение:
— Младите днес сте много чувствителни! Едно време…

— Едно време не е сега — прекъснах го аз. — Сега сме в нашия дом и тук има правила.

Петър ме изгледа ядосано:
— Ани, моля те! Не започвай пак!

— Какво да не започвам? — гласът ми трепереше от гняв. — Да не защитавам семейството си? Да търпя простащината?

Васил стана рязко:
— Ако не съм желан тук, мога да си тръгна!

Майка ми се намеси тихо:
— Моля ви, нека не разваляме вечерята…

Но вече беше късно. Въздухът беше натежал от неизказани думи и стари обиди. Спомних си как преди години Петър доведе друг „приятел“, който после открадна пари от родителите ни. Тогава всички замълчаха, за да не „развалят семейната хармония“.

— Защо винаги трябва да каниш хора, които не познаваме? — попитах Петър през сълзи. — Защо нашето мнение никога не е важно?

Петър избухна:
— Защото вие никога не приемате моите приятели! Вие винаги ме гледате като черната овца!

Баща ми сложи ръка на рамото му:
— Никой не те гледа така, сине. Просто понякога трябва да мислиш за другите.

Васил вече беше на вратата:
— Ясно ми е, че тук не съм желан. Петре, ако искаш — ела при мен след вечерята.

Петър го изпрати до вратата. В стаята остана тежко мълчание. Майка ми избърса сълзите си с престилката.

— Защо винаги така става? — прошепна тя.

Мария ме прегърна. Чувствах се виновна и ядосана едновременно. Защо трябваше да търпим хора като Васил само заради брат ми? Защо никой не смееше да каже истината в очите?

След вечерята Петър не се върна. На следващия ден разбрахме, че е прекарал нощта у Васил. Дни наред вкъщи цареше напрежение. Майка ми се страхуваше да му се обади. Баща ми мълчеше.

Една вечер той се върна — уморен и посрамен. Седна до мен на дивана и прошепна:
— Прости ми… Просто исках някой да ме разбере.

Прегърнах го силно. Знаех колко самотен се чувства понякога. Но знаех и друго — че семейството трябва да бъде място на сигурност и уважение.

Сега често се питам: Кога трябва да поставим граници дори на най-близките си хора? И струва ли си тишината, ако тя крие болка?