Невидимата битка: Борбата на Невена срещу диктата на красотата

– Пак ли ще излизаш така? – гласът на майка ми прониза тишината в коридора, докато връзвах маратонките си. – Поне малко грим, Невена! Какво ще кажат хората?

Стиснах зъби и преброих до три. Вече бях на двадесет и шест, а все още се чувствах като дете, което трябва да се оправдава за всяко свое решение. Погледнах я в огледалото – лицето ѝ беше напрегнато, очите ѝ – пълни с тревога и разочарование. Знаех, че не го прави от злоба. Просто така беше научена – жената трябва да е красива, поддържана, винаги готова да бъде харесвана.

– Мамо, не искам да се крия зад маска – отвърнах тихо. – Харесвам се такава, каквато съм.

Тя въздъхна тежко и поклати глава. – Светът няма да те приеме така, дете мое. Ще страдаш.

Излязох навън с усещането, че нося цялата тежест на очакванията върху раменете си. В автобуса към работа чух как две момичета зад мен обсъждат някаква инфлуенсърка:

– Видя ли я? Перфектна кожа, коса като коприна… А аз какво съм? – едната въздъхна отчаяно.
– Спокойно, бе! Всички са такива вече. Ако не си красива, все едно не съществуваш.

Стиснах чантата си по-силно. Колко пъти бях чувала същото? Колко пъти бях усещала погледите на колежките си в офиса, когато се появя без грим или с коса вързана на опашка? Дори приятелят ми, Ивайло, понякога ме гледаше с онзи особен поглед, сякаш се чуди защо не полагам повече усилия.

Вечерта седяхме с него на дивана и гледахме новините. По телевизията вървеше реклама на козметика – усмихнати жени с безупречна кожа и бляскави устни.

– Виж ги само – каза Ивайло. – Не ти ли се иска понякога да изглеждаш така?

Погледнах го. Беше ми болно. Не защото не ме харесваше такава, каквато съм, а защото дори той беше пленен от тази илюзия.

– Не – отвърнах твърдо. – Искам да изглеждам като себе си. Омръзна ми да се преструвам.

Той замълча за миг, после сви рамене.

– Твоя работа…

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всички онези момичета, които всяка сутрин прекарват часове пред огледалото, за да приличат на някого другиго. За майка ми, която цял живот е живяла със страха да не бъде достатъчно красива. За себе си – малката Невена, която някога обичаше луничките си и къдравата си коса.

На следващия ден написах публикация във Facebook:

„Стига! Омръзна ми да живея според чужди стандарти за красота. Омръзна ми да се чувствам виновна, че не съм перфектна. Всяка жена има право да бъде себе си – с лунички, с бръчки, с несъвършенства. Не съм по-малко жена, защото не нося грим или защото косата ми не е идеално права. Престанете да ни учите да се мразим!“

Не очаквах бурята, която последва. Коментарите заваляха:

– „Браво! Най-накрая някой го каза!“
– „Ама защо трябва да се отказваме от това да сме красиви?“
– „Лесно ти е да говориш, ако беше по-грозна, щеше да мислиш друго.“
– „Това е мързел, не смелост.“

Дори приятелките ми започнаха да ме избягват. На работа шефката ме извика:

– Невена, трябва да поддържаме имидж. Клиентите очакват определено ниво на представяне…

Почувствах се предадена. Не само от обществото, а и от хората около мен. Майка ми спря да ми говори за няколко дни. Ивайло стана дистанциран.

Една вечер седнах до прозореца с чаша чай и заплаках. Защо е толкова трудно просто да бъдеш себе си? Защо жените трябва постоянно да доказват стойността си чрез външния вид?

Минаха седмици. Постепенно започнах да получавам съобщения от непознати жени:

– „Благодаря ти! Твоята публикация ме накара да се почувствам по-добре.“
– „Вдъхнови ме да изляза без грим за първи път.“
– „И аз се боря със същото…“

Разбрах, че не съм сама. Че има хиляди като мен – уморени от фалша и лъжите. Реших да организирам среща в парка – „Красиви такива, каквито сме“. Дойдоха десетки жени – млади и стари, с лунички и бръчки, с къдрава или права коса. Седяхме на тревата и говорихме за болката си, за страховете си, за малките победи над себе си.

Майка ми дойде последна. Седна до мен и хвана ръката ми.

– Прости ми… Просто се страхувах за теб.

Прегърнах я силно.

Днес знам едно – борбата срещу диктата на красотата е дълга и трудна. Но всяка малка победа е важна. Всяка жена заслужава да бъде обичана такава, каквато е.

Понякога се питам: Ще доживеем ли деня, в който няма да ни е страх да бъдем истински? А вие как мислите?