Невидимото сърце – Една майка на Бъдни вечер

– Мамо, къде са салфетките? – гласът на дъщеря ми Виктория проряза въздуха, докато аз още държах горещата тава със сарми в ръце. Не отговорих веднага. Погледнах към масата – всички вече бяха седнали, всеки потънал в телефона си или в собствените си мисли. Само аз се движех между кухнята и трапезарията, като сянка, която никой не забелязва.

– В шкафа до хладилника са, Вики – казах тихо, но тя вече беше станала да ги търси сама, без да ме чуе.

Това беше нашата Бъдни вечер. Масата беше отрупана с всичко по традиция – боб, питка с късмети, лозови сарми, тиквеник. Всичко приготвено от мен, както всяка година. Но тази година нещо беше различно. Сякаш между мен и останалите имаше невидима стена. Мъжът ми Георги гледаше новините на телефона си, синът ми Даниел чатеше с приятели, а Виктория се оплакваше, че няма достатъчно светлина за селфи.

– Може ли някой да ми помогне с чашите? – опитах се да повиша глас.

– След малко, мамо – отвърна Даниел, без да вдигне поглед.

Седнах на ръба на стола си и се загледах в пламъка на свещта. Спомних си първата ни Бъдни вечер тук – как Георги ми помагаше да меся питката, как децата тичаха около масата и се смееха. Тогава се чувствах нужна, обичана. Сега бях просто част от интериора.

– Мамо, защо не си сипеш? – попита Виктория, когато забеляза празната ми чиния.

– Ще сипя след малко – усмихнах се насила. Истината беше, че нямах апетит. Стомахът ми беше свит от напрежение и тъга.

Георги най-сетне остави телефона и вдигна тост:

– За здравето на всички! Да сме живи и здрави!

– За здравето! – повториха децата механично.

Погледнах ги един по един. Толкова различни от онези деца, които някога ме прегръщаха и търсеха утеха в мен. Сега сякаш бях станала невидима за тях. Всичко беше по-важно от мен – приятели, социални мрежи, работа.

След вечерята Георги се прибра в хола да гледа телевизия. Даниел излезе навън с приятели, Виктория се затвори в стаята си. Останах сама сред мръсните чинии и остатъците от празника.

Започнах да мия съдовете с треперещи ръце. Сълзите ми се смесваха със сапунената пяна. Чух как Виктория се смее на нещо в телефона си. Даниел ми прати съобщение: „Ще закъснея малко.“ Георги дори не попита дали имам нужда от помощ.

В този момент осъзнах колко самотна съм станала в собствения си дом. Винаги съм вярвала, че майката е сърцето на семейството. Но какво става, когато това сърце започне да бие тихо и никой не го чува?

Спомних си майка ми – как винаги казваше: „Жената е като солта – без нея нищо няма вкус.“ Дали и тя се е чувствала така? Дали някога е плакала сама в кухнята?

На следващия ден опитах да говоря с Георги:

– Чувстваш ли понякога, че вече не сме семейство?

Той ме погледна учудено:

– Какви ги говориш? Всички сме тук, нали?

– Физически сме тук… но сякаш сме далеч един от друг.

Той въздъхна:

– Просто времената са други. Всички са заети.

– А аз? Аз съм тук за всички вас… но кой е тук за мен?

Той замълча. Не знаеше какво да каже. Може би никога не беше мислил за това.

Дните минаваха. Всеки потънал в своите грижи и проблеми. Аз продължавах да готвя, чистя, пера… Но вече не очаквах благодарност или внимание. Започнах да излизам сама на разходки в парка. Там поне можех да чуя собствените си мисли.

Една вечер Виктория дойде при мен:

– Мамо… добре ли си?

Погледнах я изненадано. За първи път от месеци видях загриженост в очите ѝ.

– Просто съм уморена, Вики.

Тя ме прегърна неловко:

– Извинявай… Понякога забравям колко правиш за нас.

Сълзите ми потекоха отново – този път от облекчение.

Може би има надежда. Може би ако започнем да говорим един с друг, ще намерим пътя обратно.

Но колко майки като мен остават невидими? Колко сърца бият тихо всяка вечер?

„Дали някой ще чуе сърцето ми тази година? Или ще остана просто сянка край празничната маса?“