Нежеланият гост на масата: Една дъждовна вечер, която преобърна всичко

– Защо изобщо го покани? – изсъсках през зъби, докато се опитвах да запаля цигарата си на балкона. Дъждът плющеше по ламарината, а в хола се чуваше смях, който не можех да понеса. Брат ми Стефан беше решил да организира семейна вечеря – уж за да се сближим, уж за да забравим старите спорове. Но когато на вратата се появи Димитър, сърцето ми се сви. Не бях го виждал от години, от онази нощ, когато всичко се разпадна.

Влязох обратно в апартамента, където майка ни вече сервираше салатата, а Стефан и Димитър си разказваха стари истории от казармата. Баща ни мълчеше, вперил поглед в телевизора, сякаш ако не погледне към нас, няма да трябва да участва в този фарс.

– Ела, Георги, седни до мен! – извика Стефан с онази престорена веселост, която винаги ме е дразнела.

– Благодаря, ще стоя тук – отвърнах сухо и се облегнах на стената.

Димитър ме погледна с онзи поглед – смесица от вина и предизвикателство. Спомних си как преди десет години той беше причината да изгубя работата си в автосервиза. Тогава излъга шефа ни, че съм крал части. Никога не го доказаха, но петното остана. Стефан знаеше всичко това, но явно за него приятелството с Димитър беше по-важно от моята болка.

– Георги, хайде да заровим томахавките – започна Димитър с фалшива усмивка. – Мина много време.

– Времето не лекува всичко – отвърнах рязко. – Особено когато никой не е поискал прошка.

Майка ни се опита да смени темата:

– Яжте, ще изстине мусаката! Стефане, сипи на всички по чаша вино.

Но напрежението вече беше като електричество във въздуха. Стефан се опита да се пошегува:

– Ей, Георги, още ли си обиден? Димитър тогава беше млад и глупав. Всички сме правили грешки.

Погледнах го право в очите:

– Грешки? Това беше предателство. Ти знаеше истината и пак застана на негова страна.

Баща ни най-сетне се намеси:

– Стига сте се карали! Животът е кратък. Семейството е най-важно.

– Семейството? – засмях се горчиво. – Кое семейство? Това, което си затваря очите за болката на другия?

Димитър остави вилицата си и заговори тихо:

– Георги, съжалявам. Не знаех как да ти го кажа досега. Излъгах тогава, защото ме беше страх да не ме уволнят мен. Не мога да върна времето назад…

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Майка ни започна да плаче безшумно. Стефан стисна юмруци под масата.

– Всички тук сме виновни по малко – прошепна тя. – Аз също не те защитих тогава…

В този момент осъзнах колко дълбоки са раните ни. Не ставаше дума само за една лъжа или една изгубена работа. Ставаше дума за доверието между нас, за това кой стои зад гърба ти, когато светът се обърне срещу теб.

– Може би трябва да си тръгна – казах тихо и станах от масата.

Стефан скочи след мен:

– Георги, моля те! Остани! Не можем цял живот да живеем с тази омраза!

– Не е омраза – отвърнах. – Просто вече не вярвам на никого от вас.

Излязох на стълбището и затворих очи. Дъждът продължаваше да вали, сякаш небето плачеше заедно с мен. Чух как майка ни ридае вътре, как баща ни мълчи тежко, а Стефан се опитва да обясни нещо на Димитър.

Стоях там дълго. В главата ми се въртяха думите на баща ми: „Семейството е най-важно.“ Но какво значи семейство, ако не можеш да разчиташ на него? Ако болката ти е невидима за най-близките ти хора?

Върнах се вътре само за да взема якето си. Погледнах ги за последен път тази вечер – майка със зачервени очи, баща с наведена глава, брат ми със свити рамене и Димитър с празен поглед.

– Може би някой ден ще ви простя – казах тихо. – Но тази вечер не мога.

Затворих вратата след себе си и тръгнах по мокрия булевард към дома си. Всяка стъпка тежеше като камък.

Сега си мисля: Колко струва прошката? И има ли смисъл да търсиш семейство там, където доверието е било разбито на парчета?