Никога не е късно за любов: Вторият живот на Мария от Пловдив
– Не мога да повярвам, че го правиш! – гласът на дъщеря ми Виктория трепереше от гняв, докато стоеше на прага на кухнята. – Татко още не е изстинал в гроба, а ти вече… – тя не довърши, но погледът ѝ беше достатъчно красноречив.
Стоях до прозореца, с чаша чай в ръка, и гледах как дъждът се стича по стъклото. Всяка капка ми напомняше за сълзите, които бях изплакала през последните три години. Иван си отиде толкова внезапно – инфаркт посред нощ. Остави ме сама в къщата ни в Кючук Париж, с две пораснали деца и безкрайна тишина.
Първите месеци след смъртта му бяха като мъгла. Ходех като призрак из апартамента, подреждах дрехите му, готвех любимите му ястия, сякаш всеки момент ще се върне. Синът ми Петър идваше рядко – работата му в София го държеше далеч, а Виктория се грижеше за собственото си семейство. Останах сама с мислите си и с тежестта на вината: дали направих всичко за Иван? Дали можех да го спася?
Съседките ме гледаха със съжаление, някои дори с укор. „Време е да се стегнеш, Мария!“, казваше леля Станка от третия етаж. Но как да се стегна, когато всяка вечер леглото ми беше ледено студено?
Една събота реших да отида на пазара. Не обичах да излизам сред хората, но нещо ме подтикна. Докато избирах домати, някой ме побутна леко по рамото.
– Извинете, госпожо, изпуснахте си портмонето.
Обърнах се и видях непознат мъж – висок, с прошарена коса и топли кафяви очи. Усмихна се неловко.
– Благодаря ви… – промълвих смутено.
– Георги съм – подаде ми ръка. – Ако искате, мога да ви помогна с покупките.
Така започна всичко. Първо – невинни разговори на пазара, после кафе в близкото кафене „Старият Пловдив“. Георги беше вдовец от две години. Разказваше ми за внучката си, за градината в село Белащица, за самотните вечери пред телевизора.
С него се чувствах жива. Смеехме се на глупави неща, разхождахме се по Марица, гледахме залеза от тепетата. За първи път от години усещах топлина в сърцето си.
Но когато споделих на Виктория за Георги, тя избухна.
– Как можа? – крещеше тя. – Какво ще кажат хората? Какво ще каже леля Милка? А татко? Той би се обърнал в гроба!
Петър беше по-сдържан:
– Мамо, ти си голяма жена. Но не прибързвай. Помисли за нас, за внуците…
Чувствах се разкъсана между тяхната болка и собствената си нужда от обич. Вечер лежах будна и се питах: имам ли право на щастие? Или трябва да остана вярна на спомена за Иван до края на живота си?
Георги усещаше колебанията ми.
– Мария, не искам да те карам да избираш – каза ми една вечер на пейката пред блока. – Но вярвам, че и двамата заслужаваме втори шанс.
Сълзи напълниха очите ми.
– Страх ме е… – прошепнах. – Страх ме е да не изгубя децата си.
Той хвана ръката ми.
– Ако те обичат истински, ще разберат.
Дните минаваха в напрежение. Виктория спря да ми звъни. Петър беше студен и отчужден. Съседките започнаха да шушукат още по-силно.
Една вечер Георги ме покани у тях на вечеря. Беше приготвил мусака и салата с пресен магданоз от градината си.
– Знаеш ли – каза той тихо, докато сипваше виното – понякога животът ни дава втори шанс точно когато най-малко очакваме.
Погледнах го и усетих как нещо тежко пада от раменете ми. За първи път от години се почувствах спокойна.
На следващия ден събрах смелост и поканих децата си у дома.
– Искам да ви кажа нещо важно – започнах с треперещ глас. – Обичах баща ви повече от всичко. Но той вече го няма. Аз съм още жива… Искам да бъда щастлива отново.
Виктория плака дълго. Петър мълча. После дъщеря ми ме прегърна:
– Мамо… просто ни трябва време.
Знам, че няма да е лесно. Знам, че ще има още сълзи и думи на болка. Но вече не се страхувам да обичам отново.
Понякога се питам: колко от нас живеят в сянката на миналото, вместо да посмеят да хванат ръката на някого нов? Дали щастието е грях след загубата? Или е най-голямата ни смелост?