Никога не успях да кажа на мама, че съм бременна – история за семейство, тайни и болка, която остава завинаги

– Защо не ми каза по-рано, Мария? – гласът на майка ми трепереше от умора и гняв, докато стоеше облегната на кухненския плот. Беше късна есен, прозорецът беше замъглен от парата на чая, а навън дъждът барабанеше по ламаринената козирка. В този момент исках да ѝ кажа всичко – за бебето, за страха, за самотата. Но думите заседнаха в гърлото ми като камък.

– Не знам… – прошепнах. – Просто не знам как.

Тя въздъхна тежко и се обърна с гръб към мен. Баща ми беше починал преди два месеца – инфаркт, внезапен, без предупреждение. Оттогава домът ни беше пълен с тишина и недоизказани думи. Брат ми Георги се прибираше все по-рядко, а майка ми се затваряше в стаята си с часове. Аз оставах сама с мислите си и с тайната, която растеше в мен.

Първите признаци дойдоха още през лятото – закъснение, гадене, страх. Плаках в банята, стискайки теста за бременност, докато съседката леля Сийка тропаше по стената да намаля водата. Баща ми беше още жив тогава. Мислех си, че ще намеря подходящ момент да кажа на мама. Но после всичко се срина.

След погребението къщата ни стана като музей на спомените. Снимките на татко по стените, неговите книги по рафтовете, миризмата на тютюн в хола. Майка ми не говореше за него – не говореше и с мен. Вечерите минаваха в мълчание пред телевизора, а аз усещах как тайната ме задушава.

Една вечер Георги се прибра пиян. Влезе с трясък, хвърли якето си на пода и започна да крещи:

– Защо всички се правим, че всичко е наред? Защо никой не говори? Татко го няма! Него го няма!

Майка ми избухна в сълзи и избяга в стаята си. Аз останах в коридора с Георги, който се свлече на пода и заплака като дете. Прегърнах го и за миг почувствах, че не съм сама в болката си.

Но тайната си остана само моя.

С времето коремът ми започна да личи. Слагах широки пуловери, избягвах огледалото. На работа колежките ме гледаха подозрително – шушукаха зад гърба ми. Един ден шефката ме извика:

– Мария, добре ли си? Изглеждаш бледа… Ако има нещо, кажи.

Поклатих глава и излъгах:

– Просто съм уморена.

Вкъщи майка ми забелязваше промяната. Питаше ме дали съм болна, дали имам нужда от лекар. Аз все отлагах разговора – чаках подходящия момент, който така и не идваше.

Една сутрин я чух да говори по телефона със сестра си:

– Не знам какво става с Мария… Откакто баща ѝ почина, е като сянка. Не мога да я достигна.

Сълзите ми потекоха безшумно по бузите. Исках да ѝ кажа истината – че не съм сама, че нося нов живот, че имам нужда от нея повече от всякога. Но страхът беше по-силен.

Майка ми се разболя внезапно – грип, който премина в пневмония. Лежеше в леглото си, бледа и отпаднала. Аз ѝ носех чай и супа, сменях ѝ компресите. Всяка вечер стоях до нея и се молех да оздравее.

– Мария… – прошепна тя една нощ. – Обещай ми, че ще се грижиш за себе си.

– Обещавам – казах през сълзи.

На следващата сутрин я намерих бездиханна.

Погребението беше мрачно и студено. Роднините шепнеха зад гърба ми – „Горката Мария… Остана сама.“ Георги стоеше до мен като призрак. След всичко останахме само двамата – и моето неродено дете.

Седмици наред не можех да говоря с никого. Ходех като сомнамбул из празната къща. Една вечер седнах пред огледалото и сложих ръка на корема си.

– Мамо… Прости ми – прошепнах. – Не успях да ти кажа…

Сега детето ми расте без баба си. Понякога си мисля какво щеше да стане, ако бях събрала смелост да ѝ кажа истината навреме. Щеше ли да ме прегърне? Щеше ли да се зарадва? Или щеше да ме осъди?

Животът продължава, но болката от неизказаното остава завинаги.

А вие… казахте ли всичко важно на своите близки? Или има думи, които още чакат своя момент?