Никога не успях да кажа на мама, че съм бременна: История за семейство, тайни и наследство

„Лилия, къде беше цяла нощ?“, гласът на майка ми прониза тишината в кухнята, докато аз стоях с гръб към нея, стискайки чашата с чай така, сякаш можех да изцедя от нея малко спокойствие. Не можех да ѝ кажа истината. Не сега. Не след като вчера погребахме татко.

Въздухът в апартамента ни в Люлин беше тежък, пропит с миризма на восък и сълзи. Брат ми, Даниел, се беше затворил в стаята си и оттам се чуваше само приглушеното му ридание. Аз бях останала сама с мама и с тайната, която ме разяждаше отвътре. Бях бременна в третия месец, а бащата на детето – Петър – беше заминал за Германия преди седмица, обещавайки, че ще се върне, но аз вече не вярвах на обещания.

„Лилия, говори с мен!“, настоя тя, а в гласа ѝ се усещаше не само гняв, но и отчаяние. Погледнах я – очите ѝ бяха подпухнали, лицето ѝ – посивяло. Изведнъж ми се прииска да ѝ кажа всичко, да я прегърна и да ѝ дам надежда, но думите заседнаха в гърлото ми.

„Излязох да подишам въздух“, излъгах. „Не можех да спя.“

Тя въздъхна тежко и седна срещу мен. „Трябва да се държим заедно сега. Татко ти… той щеше да иска това.“

Погледнах към снимката на татко върху шкафа – усмихнат, с ръка на рамото ми от абитуриентската ми вечер. Сърцето ми се сви. Той никога нямаше да разбере, че ще стана майка. Никога нямаше да държи внучето си на ръце.

След погребението животът ни се разпадна на парчета. Мама се затвори в себе си, Даниел започна да излиза с лоша компания, а аз – аз просто броях дните до момента, в който коремът ми щеше да ме издаде. Всяка вечер лежах будна и си представях как ще ѝ кажа. Как ще ме прегърне и ще се разплаче от радост. Но после чувах как плаче в кухнята и се отказвах.

Една вечер Даниел се прибра пиян и започна да крещи на мама. „Ти си виновна! Ако не беше го карала да работи толкова много, татко още щеше да е жив!“ Мама се разплака и избяга в спалнята си. Аз останах с брат ми в коридора.

„Дани, спри! Не е нейна вината!“, прошепнах през сълзи.

Той ме погледна с празен поглед. „Всички сме виновни. Всички…“

На следващия ден мама получи писмо от нотариус – трябваше да уредим наследството. Оказа се, че татко е оставил малка къща в едно село до Велико Търново. Мама настоя да я продадем, за да покрием дълговете му. Даниел искаше да я запазим – „за спомен“, каза той. Аз мълчах. В главата ми се въртяха само мисли за бебето и за това как ще оцелеем.

Вечерта, докато мама готвеше супа, се опитах да ѝ кажа. „Мамо… има нещо важно…“

Тя ме прекъсна: „Не сега, Лили. Моля те. Главата ме боли.“

Сълзите напираха в очите ми. В този момент телефонът ѝ звънна – леля Мария. Мама говори дълго и тихо, после затвори и каза: „Ще дойде да ни помогне за документите.“

Дните минаваха в спорове за наследството и мълчание около масата. Даниел все по-често не се прибираше вкъщи. Мама се затваряше в стаята си и гледаше стари снимки. Аз се чувствах невидима.

Една сутрин се събудих с болки в корема. Уплаших се ужасно – мислех, че ще загубя бебето. Мама ме заведе в болницата, без да знае причината за болките ми. Докато чакахме пред кабинета, тя ме хвана за ръката.

„Лили… толкова съм уморена. Понякога си мисля, че не мога повече.“

Погледнах я и усетих как думите ми напират.

„Мамо… аз…“

Вратата се отвори и лекарят ни повика вътре. Прегледът мина бързо. Лекарят ме погледна строго: „Трябва да се пазите повече, госпожице. Бременността ви е рискова.“

Мама пребледня.

„Какво? Лилия… ти…?“

Погледнах я през сълзи и кимнах.

Тя не каза нищо. Просто стана и излезе от кабинета.

Върнахме се вкъщи в мълчание. Тя не ме погледна цял ден. На следващата сутрин я намерих на пода в кухнята – беше припаднала от изтощение и стрес. Повиках линейка. В болницата лекарите казаха, че е получила нервен срив.

Седях до леглото ѝ и държах ръката ѝ.

„Мамо… съжалявам… Не исках така да стане…“

Тя отвори очи и прошепна: „Просто исках да си добре…“

Два дни по-късно мама почина от инсулт.

Останах сама с брат си и с бебето в корема си.

Погребението беше тихо, само най-близките хора дойдоха. Даниел не спря да плаче през цялото време.

След всичко това седях сама в апартамента и гледах снимките на мама и татко.

Никога не успях да ѝ кажа истински колко много я обичам и колко много имах нужда от нея.

Дали някога ще мога да простя на себе си? Дали някога ще мога да бъда майка така, както тя беше за мен?

Какво бихте направили вие на мое място?