Николина никога не беше достатъчно добра за Марко: Истината за любовта и социалните различия

— Николина, облечи си нещо по-скромно, моля те — гласът на майка ми трепереше, докато ми подаваше тъмносинята рокля. — Не забравяй, че отиваш в дома на Марко. Те не са като нас.

Стиснах роклята в ръце и се загледах в огледалото. Очите ми бяха пълни с надежда, но и с тревога. Знаех, че семейството на Марко е заможно — баща му беше адвокат, майка му — преподавателка в университета. А аз? Дъщеря на шивачка и работник в завод. Винаги съм вярвала, че любовта не познава граници, но тази вечер щях да разбера колко дълбоки могат да бъдат невидимите стени между хората.

Вратата на къщата им се отвори с леко скърцане. Марко ме хвана за ръка и ме въведе вътре. В хола миришеше на скъп парфюм и прясно изпечени кроасани. Майка му, госпожа Димитрова, ме изгледа от глава до пети с онзи поглед, който казва повече от хиляда думи.

— Добър вечер, Николина — каза тя сухо. — Надявам се да се чувстваш удобно у нас.

— Благодаря ви, госпожо Димитрова — отвърнах тихо и се опитах да не треперя.

Бащата на Марко дори не се обърна към мен. Продължи да чете вестника си, сякаш присъствието ми беше просто шум във фона. Само Марко стискаше ръката ми по-силно, сякаш искаше да ми даде кураж.

Вечерята беше напрегната. Всеки мой опит да се включа в разговора беше посрещан с ледено мълчание или кратки, отрязващи реплики. Когато споменах, че майка ми е шивачка, госпожа Димитрова повдигна вежди:

— О, значи умееш да шиеш? Това е полезно умение… за някои среди.

Марко се намръщи:

— Мамо, Николина е отличничка в университета. Не е важно какво работят родителите ѝ.

— Важно е, Марко — намеси се баща му с тежък глас. — Хората са това, което са научили у дома си.

Почувствах как бузите ми пламват от срам и гняв. Исках да извикам, да защитя себе си и семейството си, но думите заседнаха в гърлото ми.

След тази вечер всичко се промени. Марко започна да идва по-рядко у дома ни. Виждах го уморен, раздвоен между любовта към мен и лоялността към семейството си. Понякога го улавях как ме гледа с тъга, сякаш вече знае края на нашата история.

Една вечер седяхме на пейката в парка до блока ми. Беше студено и дишането ни се превръщаше в пара.

— Николина — започна той тихо, — обичам те. Но не знам дали ще издържа още дълго този натиск…

— Какъв натиск? — попитах с разтреперан глас.

— Родителите ми… Те искат да се разделим. Казват, че заслужавам повече. Че ти няма да можеш да се впишеш в нашия свят.

Сълзите ми потекоха безшумно по бузите. Прегърнах го силно, сякаш така можех да задържа всичко хубаво между нас.

— А ти какво искаш? — прошепнах.

Той замълча дълго. После само ме целуна по челото и си тръгна.

Дните минаваха бавно. В университета всички говореха за предстоящия бал на випуска. Марко не ми пишеше. Не идваше на лекции. Чувах слухове, че родителите му го изпращат да учи в чужбина.

Една вечер майка ми ме намери разплакана в стаята си.

— Николина — каза тя нежно, — не позволявай на никого да ти казва колко струваш. Ти си повече от произхода си.

Седнахме заедно на леглото и тя ме прегърна така, както само майките могат — с цялата сила на любовта и болката си.

Дойде денят на бала. Облякох роклята, която майка ми уши специално за мен — нежна, светлорозова, с фини дантели по ръкавите. Когато пристигнах в залата, всички погледи се обърнаха към мен. Видях Марко в ъгъла — самотен, замислен.

Събрах смелост и отидох при него.

— Здравей — казах тихо.

Той ме погледна с онези тъжни очи, които някога ме караха да вярвам във всичко хубаво.

— Николина… Извинявай. Не мога повече…

Погледнах го право в очите:

— Не се извинявай за това кой си. Аз също няма да се извинявам за себе си.

Тръгнах си от бала с високо вдигната глава. Болеше ме ужасно, но знаех, че съм направила правилното за себе си.

Днес работя като учителка в малко училище край Пловдив. Все още вярвам в любовта — но вече знам, че тя трябва да бъде свободна от предразсъдъци и страхове.

Понякога се питам: Ако бях родена в друго семейство, щеше ли любовта ни с Марко да оцелее? Или истинската пречка винаги е била страхът на хората от различното?