Нощни шепоти: В сянката на една тайна
– Мамо, моля те, не си отивай още… – гласът ми трепереше, докато стисках ръката ѝ в полутъмната болнична стая. Миризмата на лекарства и дезинфектант се смесваше с тежкия въздух на неизречени думи. Майка ми, Мария, беше винаги силната – жената, която държеше семейството ни цяло, дори когато баща ми си тръгна без обяснение преди години. Сега обаче тя беше безсилна, а аз – отчаян.
– Иво… – прошепна тя едва доловимо. – Трябва да ти кажа нещо…
Сърцето ми заби лудо. Придърпах стола по-близо до леглото ѝ.
– Каквото и да е, мамо, ще го понеса. Само не мълчи…
Тя затвори очи за миг, сякаш събираше сили. После ги отвори и погледна право в мен – с онзи поглед, който не търпи лъжи.
– Ти… ти не си синът на баща си… – думите ѝ увиснаха във въздуха като тежък облак.
– Какво? – едва изрекох. – Как така?
– Бях млада… объркана… Твоят истински баща е друг. Никола. Той беше любовта на живота ми, но… не можах да избера него. Баща ти беше сигурност…
Светът ми се срина. Всичко, което знаех за себе си – за корените си, за детството си в малкия ни апартамент в Люлин, за спомените от семейните вечери и разходките в Борисовата градина – изведнъж изгуби смисъл.
– Защо никога не ми каза? – гласът ми беше пълен с болка и гняв.
– Исках да те предпазя… Мислех, че така е по-добре…
В този момент вратата се отвори и сестра ми Деси влезе с чаша вода. Усети напрежението във въздуха и спря на прага.
– Какво става? – попита тя подозрително.
Погледнах я – сестра ми, с която винаги сме били като две капки вода… или поне така съм мислел досега.
– Мамо… каза ми нещо… важно – промълвих.
Деси се приближи и хвана другата ръка на майка ни.
– Мамо, какво има? Не ни плаши…
Майка ни се усмихна тъжно.
– Обичам ви и двамата. Но Иво трябва да знае истината. Винаги съм се страхувала от този момент…
След това настъпи тишина. Само апаратите бипкаха равномерно. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Кой е Никола? Жив ли е? Знае ли за мен? А баща ми – той знаел ли е истината през цялото време?
Излязох от стаята като в транс. Коридорът беше празен, само една санитарка миеше пода и ме погледна съчувствено. Седнах на пейката до прозореца и се загледах в нощна София. Светлините на града пулсираха като разбито сърце.
Телефонът ми иззвъня – беше жена ми, Елена.
– Иво, как е майка ти? – попита тя тихо.
– Не знам… Всичко се промени. Аз… не знам кой съм вече.
– Какво говориш? – гласът ѝ трепереше.
– Ще ти разкажа после…
Затворих и зарових лице в ръцете си. Спомних си всички онези моменти, когато баща ми ме гледаше странно или когато майка ми избягваше определени въпроси за миналото. Дали съм бил толкова сляп?
На следващия ден майка ми почина. Погребението беше тихо, само най-близките роднини дойдоха. Деси плачеше безутешно, а аз стоях като вцепенен. Вечерта седнахме с Елена на масата вкъщи.
– Иво, трябва да говориш с някого. Не можеш да носиш това сам…
– Не знам откъде да започна – признах си аз. – Чувствам се като чужденец в собствения си живот.
Тя ме прегърна силно.
– Семейството не е само кръвта. Ти си този, когото обичаме – независимо от всичко.
Думите ѝ ме стоплиха, но болката остана. Реших да намеря Никола. След седмица търсене по стари снимки и бележки открих адрес в Пловдив. Отидох там сам, с треперещи ръце звъннах на звънеца.
Вратата отвори възрастен мъж със сиви коси и уморени очи.
– Да?
– Казвам се Иво… Може би сте ме чакали цял живот…
Той ме погледна дълго, после очите му се напълниха със сълзи.
– Мария… тя беше всичко за мен…
Седнахме на масата в малката му кухня и говорихме с часове. Разказа ми за младостта си с майка ми, за мечтите им и за болката от раздялата. Видях себе си в неговите жестове, в начина му на говорене.
Когато се върнах в София, Деси ме чакаше пред входа.
– Иво, как си?
Погледнах я дълго.
– Не знам дали някога ще бъда същият. Но вече знам кой съм… или поне започвам да разбирам.
Сега всяка вечер чувам нощните шепоти на миналото и се питам: Можем ли някога напълно да простим лъжите на хората, които обичаме? Или истината винаги ще ни разделя?