Нощта, в която изгубих всичко: История за предателство и ново начало

– Мамо, татко пак ли ще се върне късно? – попита ме тихо малкият ми син Крис, докато държеше плюшеното си мече.

Погледнах го и усетих как гърлото ми се стяга. Не знаех какво да отговоря. Петър, мъжът ми, току-що беше излязъл от вкъщи с обичайното си извинение: „Не се чувствам добре, ще отида при майка ми да си почина.“ Беше вече десет вечерта. Дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин, а аз стоях сама с двете ни деца – Крис и по-голямата му сестра Мария.

Вече седмици усещах, че нещо не е наред. Петър беше станал затворен, избягваше разговорите, а телефонът му беше винаги с него – дори в банята. Вечерите ни преминаваха в мълчание, а някога топлият му поглед беше станал студен като зимен вятър.

– Може би татко наистина е болен – прошепна Мария и се опита да ме прегърне. Усетих колко е пораснала – вече беше на дванайсет и разбираше повече, отколкото исках да призная.

– Лягайте, деца. Утре ще говорим с татко – казах с треперещ глас.

Когато останах сама в тъмната кухня, сълзите ми потекоха безшумно. Взех телефона си и написах съобщение: „Петре, кога ще се върнеш?“ Не получих отговор.

Седнах на масата и започнах да си припомням всичко – първата ни среща на студентската бригада в Сливен, как ми подари първата роза, как обещаваше, че никога няма да ме остави. А сега? Сега бях сама в апартамента ни, докато той беше някъде навън – или при майка си, или…

Мисълта ме прониза като нож. Дали има друга жена? Дали всичко това е било лъжа?

На следващата сутрин Петър се прибра. Изглеждаше уморен, но не болен. Не ме погледна в очите.

– Как са децата? – попита сухо.

– Добре са. А ти? Как си? – опитах се да запазя спокойствие.

– Ще си взема душ – каза и затвори вратата след себе си.

В този момент телефонът му иззвъня на масата. Погледнах екрана – „Ива“. Сърцето ми заби лудо. Не издържах и отключих телефона. Прочетох съобщенията: „Липсваш ми“, „Кога ще дойдеш пак?“, „Обичам те“…

Светът ми се срина. Всичко се завъртя пред очите ми – годините заедно, децата ни, мечтите ни за общо бъдеще. Усетих как ръцете ми треперят. Когато Петър излезе от банята, го чаках в хола.

– Кой е Ива? – попитах тихо, но твърдо.

Той замръзна. Погледна ме за първи път от седмици.

– Не е това, което си мислиш…

– Не ме лъжи! Прочетох всичко! – извиках през сълзи.

Децата се появиха на вратата на стаята си. Мария ме гледаше с ужасени очи.

– Мамо…

– Върнете се в стаята! – казах им строго.

Петър седна на дивана и скри лицето си в ръцете.

– Обичам я… Не знам как стана… Просто… ти и аз… всичко между нас се промени…

В този момент сякаш някой издърпа килима под краката ми. Всичко, което бях градяла години наред – домът ни, семейството ни – се разпадна за секунди.

Последваха дни на мълчание и напрежение. Петър започна да спи на дивана. Децата усещаха всичко и страдаха по свой начин – Крис започна да се напикава нощем, Мария спря да говори с мен за училище.

Майка ми идваше всеки ден да ми помага. Една вечер седяхме на балкона и тя ме прегърна.

– Знам, че боли… Но трябва да бъдеш силна заради децата. Не позволявай на Петър да ти вземе достойнството.

– Как да съм силна? Чувствам се празна… Изгубена…

– Ще мине време. Ще намериш сили в себе си. Ти винаги си била борбена – каза тя и избърса сълзите ми.

Реших да говоря с Петър открито. Седнахме един срещу друг на масата в кухнята.

– Искам развод – казах спокойно.

Той кимна без думи. В очите му видях облекчение и вина едновременно.

Следващите месеци бяха най-трудните в живота ми. Съдебни заседания, делене на имущество, разговори с психолози за децата… Всяка вечер плачех тайно в банята, за да не ме видят Крис и Мария.

Но постепенно започнах да усещам промяна в себе си. Записах се на курс по рисуване – нещо, което винаги съм искала да правя. Намерих нова работа като администраторка в малка фирма в центъра на София. Започнах да излизам с приятелки – нещо забравено от години.

Децата също започнаха да се усмихват повече. Веднъж Крис ме прегърна силно и прошепна:

– Мамо, ти си най-смелата!

Погалих го по косата и усетих как болката отстъпва място на нещо ново – надежда.

Сега вече знам: не съм само болна от болката на предателството. Аз съм жива. Аз съм силна. Аз мога да започна отначало.

Понякога нощем още чувам ехото на онази съдбоносна вечер и си задавам въпроса: Колко струва едно разбито сърце? И дали някога ще мога отново да вярвам? Какво бихте направили вие на мое място?