Новият съсед на село се оказа измамник. Как да го разобличим?

— Кой си ти и какво правиш в моя двор? — гласът на баща ми проехтя остро, докато слънцето вече залязваше зад черешата. Стоях до него, с ръце, изцапани от пръст, и гледах непознатия мъж, който се навърташе около оградата ни. Беше висок, с прошарена коса и странна усмивка, която не ми вдъхваше доверие.

— Аз съм Георги, новият собственик на съседната къща — отвърна той спокойно, сякаш беше напълно естествено да се появи така, без предупреждение.

Това беше първата ни среща с Георги. Селото ни — малко, забутано в полите на Стара планина — рядко виждаше нови лица. Повечето къщи стояха празни, а ние ходехме там само през пролетта и лятото, за да избягаме от градския шум. Но тази година нещо беше различно. Георги се появи внезапно и започна да се държи така, сякаш винаги е бил част от нашата общност.

Първите дни изглеждаше дружелюбен. Поздравяваше всички, носеше ракия на съседите и дори помогна на баба Мария да пренесе дърва. Но скоро започнаха да се случват странни неща. Първо изчезнаха няколко инструмента от нашия навес. После Петър, съседът отсреща, се оплака, че някой е разровил градината му през нощта. Всички се споглеждахме подозрително, но никой не посмя да обвини Георги директно.

Една вечер чух родителите ми да говорят тихо в кухнята:

— Не ми харесва този човек — каза майка ми. — Откакто дойде, все нещо липсва или се случва.

— Не можем да го обвиним без доказателства — отвърна баща ми. — Но трябва да внимаваме.

Аз слушах от стълбите и усещах как страхът пълзи в мен. Обичах това място — мириса на окосена трева, песента на щурците вечер, спокойствието. А сега всичко беше разклатено от един непознат.

Скоро Георги започна да проявява истинското си лице. Започна да разпространява слухове за нас — че сме били алчни, че сме искали да му вземем земята. Един ден дори дойде при мен докато копаех градината:

— Внимавай какво правиш тук — прошепна той с ледено изражение. — Това място вече не е само ваше.

Ръцете ми затрепериха. Разказах на родителите си, но те само ме прегърнаха и казаха да не обръщам внимание. Но аз виждах страха в очите им.

Селото започна да се разделя на два лагера — едните вярваха на Георги, другите на нас. Имаше хора, които го защитаваха, защото им беше обещал работа или им беше дал пари назаем. Други шепнеха зад гърба му и се страхуваха да говорят открито.

Една сутрин намерихме оградата ни съборена. Баща ми кипна:

— Това вече е прекалено! Ще извикам полицията!

Но когато полицаите дойдоха, Георги ги посрещна с документи и усмивка:

— Аз съм законният собственик тук. Не знам кой им е съборил оградата.

Полицаите си тръгнаха без да направят нищо. Чувствахме се безсилни.

Вечерта седяхме около масата мълчаливо. Баба Мария дойде при нас със сълзи в очите:

— Този човек ме излъга! Взел ми е парите за дърва и не ми ги върна!

Тогава разбрахме — Георги не беше просто досаден съсед. Той беше измамник, който използваше добротата и страха на хората.

Решихме да действаме заедно със съседите, които още ни вярваха. Събрахме се една вечер в двора на Петър:

— Трябва да го разобличим — каза той твърдо. — Ако всички разкажем какво е направил, няма как да ни игнорират.

Започнахме да събираме доказателства — снимки на счупената ограда, свидетелства за изчезнали вещи, записахме разговорите с баба Мария и други пострадали. Написахме колективна жалба до полицията и я изпратихме заедно.

Дните минаваха бавно. Георги усещаше промяната — вече не го поздравявахме, гледахме го с подозрение. Един ден дойде при мен:

— Мислиш ли, че можеш да ме победиш? — прошепна злобно.

Погледнах го право в очите:

— Не аз, а всички ние заедно.

След седмица полицията отново дойде — този път с повече въпроси и интерес към нашите доказателства. Георги започна да нервничи, опита се да избяга от селото през нощта, но го хванаха на автогарата в Троян.

Селото въздъхна с облекчение. Но белезите останаха — недоверието между хората, страхът дали пак няма някой да се възползва от нашата доброта.

Сега седя на двора под черешата и си мисля: Защо позволихме един човек да ни раздели? Ще можем ли пак да си вярваме? Или вече завинаги ще гледаме новодошлите със страх?