Ножиците в сърцето ми: Борбата на една майка за достойнството на сина си

— Мамо, защо го направиха? — думите на Дани се забиха като нож в сърцето ми. Стоеше пред мен с разрошена коса, очи пълни със сълзи и ръце, които трепереха от унижение. В този момент времето спря. Всичко, което бях — силна, работеща жена, майка, която вярва, че може да предпази детето си от злото — се срина за секунди.

Дани беше на осем. Косата му винаги беше малко по-дълга от тази на другите момчета в класа. Харесваше си я така — „като на рок звезда“, казваше той. В училище често му се подиграваха, но никога не беше идвал у дома толкова съсипан. Този ден обаче беше различен.

— Учителката каза, че приличам на момиче — прошепна той. — После каза на Петър да ми подаде ножиците и… и те ми отрязаха косата пред всички.

Почувствах как гневът ме изпълва. Какво право имаше тя? Какво право имаше някой да посегне на тялото и достойнството на сина ми? Прегърнах го силно, а той се разплака още по-силно.

— Всички се смяха, мамо. Даже и Мария, която ми е приятелка.

В този момент осъзнах, че трябва да направя нещо. Не можех да позволя това да мине просто така. Не можех да оставя Дани да повярва, че е нормално някой да го унижава само защото е различен.

На следващия ден отидох в училището. Коридорите миришеха на тебешир и прах — познатата миризма от моето детство, но сега тя ме задушаваше. Влязох в учителската стая и заварих госпожа Николова — класната на Дани — да пие кафе с още две учителки.

— Госпожо Николова, трябва да поговорим — гласът ми трепереше от напрежение.

Тя ме изгледа през очилата си и въздъхна:

— Ако е за косата на Дани, вече говорихме с директора. Това беше само една шега.

— Шега? — почти изкрещях. — Да унижите дете пред целия клас е шега?

— Госпожо Георгиева, децата трябва да се научат да се вписват. Не може всеки да прави каквото си иска.

Почувствах как кръвта ми кипва. Спомних си собственото си детство — как ме караха да нося престилка, защото „така трябва“. Как ме наказваха за това, че съм различна. Не можех да позволя това да се повтори с Дани.

— Това не е вписване, това е насилие! — казах твърдо. — И няма да го оставя така.

Излязох от стаята със свито сърце. Знаех, че битката тепърва започваше.

Вкъщи баща му — Иван — реагира по свой начин:

— Прекаляваш, Мария. Ще го изкарат лигльо. На нашето време такива неща се случваха всеки ден.

— Това не ги прави правилни! — отвърнах аз. — Ти не виждаш ли как страда?

Дани седеше в стаята си и рисуваше. Беше нарисувал себе си без коса, а около него — облаци с лица, които се смеят. Сърцето ми се сви още повече.

Реших да потърся помощ. Свързах се с други родители във Фейсбук групата на класа. Повечето мълчаха. Само една майка — Светла — ми писа:

„И моят син има дълга коса и често му се подиграват. Но никога не са му посягали така.“

Това ми даде сили. Заедно написахме жалба до директора. На следващия ден бяхме извикани на среща.

Директорът — господин Петров — изглеждаше уморен и раздразнен:

— Госпожо Георгиева, училището има правила. Но не можем да контролираме всяка ситуация.

— Но можете да научите учителите си на уважение! — настоях аз.

След дълъг спор ни обещаха „мерки“. Госпожа Николова получи „забележка“, а Дани беше преместен на първия чин „за по-добро наблюдение“.

Но проблемите не свършиха дотук. В класа започнаха още повече подигравки:

— Мама ти пак ли ще идва да те защитава? — питаха го децата.

Вечерите ни станаха тежки. Дани не искаше да ходи на училище. Започна да заеква леко, а нощем се будеше с плач.

Една вечер седнах до него:

— Знаеш ли, че си много смел? — казах му тихо.

Той ме погледна с големите си кафяви очи:

— Ама защо трябва да съм смел? Защо просто не мога да бъда като другите?

Прегърнах го силно:

— Защото светът има нужда от хора като теб. Хора, които не се страхуват да бъдат различни.

С времето започнахме да ходим при психолог. Малко по малко Дани възвърна увереността си. Започна да свири на китара и намери нови приятели в музикалната школа.

Но белезите останаха. Всяка сутрин, когато го изпращам на училище, усещам страх и вина. Винаги ли ще трябва да се борим за правото си да бъдем себе си? Колко още деца ще минат през това?

Понякога се питам: Ако всички родители мълчат, ако всички учители гледат настрани — кой ще защити нашите деца? Може би е време всички ние да кажем „стига“.