Обаждането, което преобърна живота ми: Когато миналото се връща в болничния коридор

– Мамо, кой звъни толкова рано? – промърморих, докато се опитвах да се измъкна от топлото одеяло. Беше шест сутринта, а навън дъждът барабанеше по прозореца като неспирен спомен за нещо, което не искаш да си спомняш.

Майка ми стоеше в коридора, с телефон в ръка и лице, което не бях виждала от години – бледо, със стиснати устни и очи, които сякаш търсеха опора в стената. – Елица, трябва да говориш с тях – прошепна тя и ми подаде слушалката.

– Ало? – гласът ми трепереше.

– Госпожице Георгиева? Обаждаме се от Пирогов. Вашият баща, Димитър Георгиев, е приет по спешност. Състоянието му е тежко. Моля, елате възможно най-скоро.

Тези думи ме удариха като шамар. Баща ми. Човекът, който ни напусна преди двайсет години, когато бях на осем. Остави ни с празен хладилник, купища сметки и майка ми – горда жена от Пловдив, която никога не позволи да видя сълзите ѝ. Оттогава не бях чувала гласа му. Не знаех дори дали е жив.

– Какво става? – попита майка ми тихо.

– Татко… в болница е. Искат да отида.

Майка ми замълча. В този миг между нас се разстлаха двайсет години мълчание и неизказани думи. Тя само кимна и се обърна към кухнята.

Докато пътувах с автобуса към София, в главата ми се въртяха хиляди въпроси. Защо сега? Защо аз? Дали заслужава прошка? Спомних си как всяка Коледа чаках да чуя звънеца на вратата и да го видя с подарък в ръка. Но той така и не дойде.

В болничния коридор миришеше на белина и страх. Сестрата ме посрещна с уморена усмивка:

– Вие ли сте дъщерята на Димитър Георгиев?

Кимнах.

– Той е в реанимация. Може да го видите за малко.

Сърцето ми блъскаше в гърдите като затворник, който иска да избяга. Влязох в стаята и го видях – остарял, слаб, с посивяла коса и очи, които търсеха нещо познато в лицето ми.

– Ели… – прошепна той. – Прости ми…

Думите заседнаха в гърлото ми. Не знаех какво да кажа. Спомних си всички онези нощи, когато майка ми плачеше тихо в кухнята, а аз се преструвах, че спя. Спомних си как продавахме златния ѝ пръстен, за да платим тока. Спомних си как приятелките ми се прибираха у дома при бащите си, а аз се прибирах при празното кресло до прозореца.

– Защо? – попитах тихо. – Защо ни остави?

Той затвори очи за миг. – Бях слаб… страх ме беше… Не знаех как да бъда баща. Мислех, че ще ви е по-добре без мен.

– Не беше по-добре! – извиках през сълзи. – Мразех те! Мразех те заради всичко!

Той протегна ръка към мен, но аз отстъпих назад.

– Ели… моля те…

Стоях там, разкъсвана между гнева и жалостта. Исках да го ударя, да го прегърна, да избягам. Всичко наведнъж.

След малко излязох в коридора и седнах на пейката. До мен седна една възрастна жена с бастун.

– Дете мое, не се измъчвай – каза тя тихо. – Понякога хората правят грешки, които не могат да поправят.

Погледнах я през сълзи:

– А ако не мога да простя?

Тя се усмихна тъжно:

– Прошката е за теб, не за него.

Върнах се при баща ми вечерта. Той вече спеше. Седнах до леглото му и гледах ръцете му – същите ръце, които някога ме носеха на конче из Борисовата градина. Сега бяха слаби и безсилни.

На следващия ден дойдоха лекари:

– Състоянието му е критично. Ако имате нещо да му кажете…

Влязох при него и хванах ръката му.

– Татко… Не знам дали мога да ти простя напълно. Но няма да те оставя сам.

Той отвори очи и се усмихна слабо:

– Благодаря ти… Ели…

Последните му думи бяха: „Обичам те.“

След погребението майка ми ме прегърна за първи път от години.

– Гордея се с теб – прошепна тя.

Седяхме дълго мълчаливо на пейката пред блока ни в Пловдив. Гледах облаците и си мислех: Прошката ли е най-голямата сила на човека или най-голямата му слабост? А вие бихте ли простили?