Обещанието, което ме пречупи: Историята на Павел и сестра му

— Павле, обещай ми… — гласът на майка ми трепереше, докато стискаше ръката ми в болничното легло. — Обещай ми, че ще се грижиш за Ирина. Тя няма никого освен теб.

Сълзите ми капеха по чаршафа. Бях на 32, а животът ми тепърва започваше да се подрежда — нова работа в Пловдив, приятелка, мечти за собствено семейство. Но Ирина… тя беше на 28, с детски ум и тяло, прикована към инвалидната количка след онзи проклет инцидент преди години. Майка ми знаеше, че баща ни отдавна е избягал от отговорността, а роднините ни — всеки гледаше себе си.

— Ще се грижа за нея, мамо. Обещавам.

Тя се усмихна с облекчение и затвори очи завинаги. Останах сам с Ирина и едно тежко обещание.

Погребението беше тихо. Роднините дойдоха, изразиха съболезнованията си и си тръгнаха бързо — никой не искаше да се замесва. Само леля Мария се опита да ме убеди:

— Павле, ти си млад. Не можеш да жертваш живота си заради Ирина. Дай я в дом, държавата ще се погрижи.

Погледнах я с гняв:

— Мамо не би го искала. Ирина е моя сестра.

Така започна всичко. Останахме сами в старата къща в Кючук Париж — кварталът беше пълен с живот, но нашият дом бе пропит с тишина и спомени. Всеки ден ставах рано, приготвях закуска, сменях памперси, водех Ирина на рехабилитация. Работех дистанционно — шефът ми беше разбран, но колегите започнаха да шушукат зад гърба ми.

Приятелката ми, Деси, издържа три месеца.

— Павле, не мога повече. Не живеем, а оцеляваме. Аз искам деца, искам пътувания… Ти си винаги уморен, винаги тъжен.

— Разбирам те — казах тихо. — Но не мога да я изоставя.

Тя си тръгна без да се обърне назад.

С времето започнах да губя приятели. Никой не разбираше какво е да си вързан към болнично легло ден след ден. Понякога вечер стоях на терасата и гледах светлините на града. Чувах смеха от съседите отсреща — семейства с деца, млади хора с планове. А аз? Аз имах само Ирина и едно обещание.

Понякога тя ме гледаше с големите си кафяви очи и казваше:

— Павле, ти тъжен ли си?

— Не, Иринче. Просто съм уморен.

Но тя усещаше всичко. Понякога плачеше нощем и аз я прегръщах безмълвно.

Годините минаваха. Къщата започна да се руши — покривът протече, мазилката падаше. Пари нямаше — всичко отиваше за лекарства и рехабилитация. Леля Мария пак се появи:

— Павле, продай къщата! Ще вземеш добри пари, ще дадеш Ирина в дом и ще започнеш нов живот!

— Не мога! Това е домът ни! — извиках аз.

Тя ме погледна със съжаление:

— Ще съжаляваш…

Скоро след това разбрах, че братовчедите са завели дело за наследството. Искали своя дял — „защото така било редно“. Съдилищата се точеха с години. Адвокати идваха и си отиваха, а аз все по-често се питах дали има смисъл да се боря.

Една вечер Ирина получи пристъп. Линейката дойде късно — улицата беше разкопана за пореден път от ВиК-то. В болницата лекарят ме погледна уморено:

— Трябва ви помощ, Павле. Не можете сам.

Но кой щеше да помогне? Социалните работници идваха веднъж месечно за по петнайсет минути. Съседите гледаха с любопитство през пердетата.

Една нощ седях до леглото на Ирина и мислех за живота си. За всички пропуснати възможности — любовта, децата, приятелите… Всичко беше останало някъде назад. А аз? Аз бях останал тук — в една стара къща с разпадащи се стени и едно тежко обещание.

Ирина почина през зимата. Беше студено и тихо. Погребах я до майка ни в стария гробищен парк на Пловдив. Никой не дойде освен мен и леля Мария.

Сега седя сам в празната къща. Стените ехтят от спомени — смяхът на Ирина като дете, гласът на майка ми… А аз? Аз съм само сянка от себе си.

Понякога се питам: струваше ли си? Дали домът е повече от тухли и спомени? Или обещанията ни приковават към миналото така силно, че забравяме какво значи да живеем?

Кажете ми — ако бяхте на мое място, щяхте ли да изберете любовта или свободата? Щяхте ли да платите тази цена?