Обяд на доверие: Как колегата ми Георги ме научи, че доверието не е безплатно

„Данчо, можеш ли да ми платиш обяда днес? Забравих си портфейла вкъщи, а вече умирам от глад.“

Гласът на Георги прозвуча зад гърба ми, докато стоях на опашката в заводската столова. Беше сряда, а навън валеше ситен дъжд, който сякаш проникваше и в костите ми. Погледнах го – изглеждаше уморен, с леко разрошена коса и тъмни кръгове под очите. Познавах го от три години, работехме рамо до рамо на поточната линия. Винаги съм вярвал, че колективът е като второ семейство – помагаме си, когато можем.

„Разбира се, Георги. Няма проблем“, казах и платих за двама. Той ми благодари с усмивка, която тогава ми се стори искрена.

Седнахме на масата до прозореца. Докато ядяхме, Георги разказваше за болната си майка и за това как не му стигат парите до края на месеца. Слушах го внимателно, съчувствах му – и си помислих, че ако някой ден аз изпадна в нужда, той също би ми помогнал.

На следващия ден Георги пак дойде при мен.

„Данчо, пак ли ще можеш да ме спасиш? Още не съм си взел заплатата.“

Платих отново. После още веднъж. И още веднъж. Вече не броях колко пъти съм му плащал обяда. Започнах да усещам леко раздразнение, но си казвах: „Това е временно. Ще ми върне парите.“

Един петък следобед, докато оправях документацията в офиса, шефът ни – инж. Стефанов – влезе ядосан.

„Господа, има оплаквания за липсващи инструменти! Който знае нещо, по-добре да говори сега.“

Погледнах към Георги – той избягваше погледа ми. Вечерта, докато излизахме от завода, го попитах:

„Георги, ти да не би да си взел нещо от склада? Знаеш колко е стриктен Стефанов.“

Той се засмя нервно:

„Не бе, Данчо! Какво ще правя с тия инструменти? Аз едва си връзвам двата края.“

Но нещо в гласа му ме накара да се усъмня. През уикенда не можех да спя спокойно. В неделя вечерта получих съобщение от друг колега – Митко:

„Данчо, знаеш ли, че Георги е заложил някакви инструменти в заложната къща до автогарата?“

Сърцето ми се сви. Не исках да вярвам. В понеделник сутринта го засякох пред входа.

„Георги, трябва да поговорим сериозно. Истина ли е това с инструментите?“

Той замълча за миг, после избухна:

„Ти какво си мислиш? Че ми е лесно? Майка ми е болна! Банката ще ни вземе апартамента! Ти поне имаш жена и дете, някой да те чака вкъщи… Аз съм сам!“

Стоях като вцепенен. За миг ми се прииска да го прегърна и да му кажа, че всичко ще се оправи. Но после си спомних всички онези обяди, всички лъжи.

„Георги, можеше просто да поискаш помощ. Не трябваше да лъжеш и да крадеш.“

Той ме изгледа с празен поглед:

„Ти не разбираш… Никой не разбира.“

След този ден Георги спря да идва на работа. Разбрах, че е напуснал града. Колегите започнаха да шушукат зад гърба ми – някои ме обвиняваха, че съм бил твърде доверчив, други – че съм предал приятелството ни.

Вечерите вкъщи станаха по-тихи. Жена ми Мария ме гледаше загрижено:

„Данчо, не можеш да спасяваш всички. Понякога хората просто не искат помощта ти.“

Замислих се колко тънка е границата между добротата и наивността. Колко лесно можеш да се окажеш измамен от човек, когото си смятал за приятел.

Сега всеки път, когато някой ме помоли за услуга или заем, се питам: „Дали този човек наистина има нужда? Или просто използва добротата ми?“

Понякога нощем се чудя: ако бях постъпил по друг начин – ако бях говорил с Георги по-рано или му бях предложил истинска помощ вместо само обяд – дали всичко щеше да е различно?

А вие как мислите? Кога доверието се превръща в слабост? И къде е границата между помощта и наивността?