Обяд на кредит: Когато доверието има цена

– Данчо, пак ли забрави портфейла си? – попитах го с усмивка, докато стояхме пред автомата за кафе в стола на фабриката. Беше вторник, а навън валеше ситен дъжд, който сякаш подчертаваше сивотата на деня.

– Не, Пешо, този път просто не ми стигат парите до края на месеца. Можеш ли да ми дадеш десет лева за обяд? Ще ти ги върна в петък, обещавам! – гласът му беше тих, почти виновен.

Погледнах го – очите му бяха уморени, а ръцете леко трепереха. Познавах Данчо от десет години. Заедно започнахме работа тук, заедно изтърпяхме първите тежки смени и заедно празнувахме малките победи. Без да се замислям, извадих портфейла си и му подадох банкнотата.

– Няма проблем, братле. Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен.

Тогава не подозирах, че този дребен жест ще промени всичко.

Дните минаваха. Петък дойде и отмина. После още една седмица. Данчо все по-често избягваше погледа ми, а когато се засичахме в коридора, разговорите ни бяха кратки и напрегнати. Започнах да усещам тежест в стомаха всеки път, когато го виждах.

Една вечер останахме само двамата в склада. Събирах документите за следващата смяна, когато той се приближи до мен.

– Пешо… – започна несигурно. – Знам, че ти дължа пари. Просто… вкъщи е трудно. Жена ми остана без работа, децата са болни… Не знам какво да правя.

Погледнах го дълго. Виждах болката и срама в очите му. Но усещах и нещо друго – някаква пропаст между нас, която се беше отворила и растеше с всеки изминал ден.

– Данчо, не става въпрос за парите – казах тихо. – Става въпрос за доверието. За това, че не ми каза навреме. Че избягваш да говориш с мен.

Той сведе глава.

– Страх ме е да не те разочаровам…

– А не мислиш ли, че вече го направи?

Тишината между нас беше тежка като олово. Чувах само капките дъжд по ламаринения покрив.

В следващите дни атмосферата във фабриката се промени. Колегите започнаха да шушукат зад гърба ни. Някой беше чул за заема и слуховете се разпространиха като пожар. „Пешо вече не вярва на Данчо“, „Данчо е закъсал и проси пари“ – всякакви приказки се носеха из цеха.

Една сутрин ме извикаха в офиса на управителя – господин Стоянов, строг човек с остър поглед.

– Петров, чух за ситуацията с Данчо. Не искам личните ви проблеми да влияят на работата на екипа. Ако трябва да говорите – направете го извън работно време.

Излязох от кабинета му с горчив вкус в устата. Как стигнахме дотук? Как една дребна услуга разклати цялото ни „семейство“?

Вечерта седнах с жена си Мария на масата у дома.

– Пешо, хората са различни – каза тя меко. – Понякога най-близките ни могат да ни разочароват най-много. Но това не значи, че трябва да спреш да вярваш в доброто.

– Ами ако пак се случи? Ако някой друг поиска помощ и после ме предаде?

Тя сложи ръка върху моята.

– Ти си човекът, който си – не позволявай на болката да те промени.

На следващия ден намерих Данчо до склада. Стоеше сам и гледаше през прозореца към мокрия двор.

– Данчо… – започнах аз. – Знам, че ти е трудно. Но трябваше да ми кажеш истината от самото начало. Не заради парите – а защото приятелството ни заслужава честност.

Той кимна бавно.

– Ще ти върна парите… но повече никога няма да поискам нищо от теб.

– Не това искам да чуя. Искам само да знам, че мога да ти вярвам – както преди.

Той избърса очите си с ръкав и тихо прошепна:

– Благодаря ти…

Минаха месеци. Отношенията ни никога не станаха същите. Вече нямаше онова леко чувство на сигурност между нас – сякаш невидима стена беше издигната завинаги.

Понякога се чудя: струваше ли си? Дали една дребна сума може да разруши години приятелство? Или просто истината винаги излиза наяве тогава, когато най-малко очакваш?

А вие как бихте постъпили? Бихте ли простили или бихте затворили сърцето си завинаги?