Обяд на вересия: Как Стефан ме научи, че доверието има цена

— Сашо, можеш ли да ми дадеш двайсет лева до края на седмицата? Обещавам, ще ти ги върна веднага щом взема заплата.

Гласът на Стефан трепереше, а очите му не смееха да срещнат моите. Стояхме до автомата за кафе в завода, а шумът от машините се смесваше с напрежението във въздуха. Бях бригадир вече осма година и винаги съм вярвал, че колегите са като второ семейство. Помагахме си, споделяхме радости и тревоги, а понякога и последната цигара в почивката. Но този път нещо в гласа на Стефан ме накара да се поколебая.

— Стефане, знаеш, че не обичам да давам пари на заем — отвърнах тихо, но той вече беше впил поглед в мен, сякаш от това зависеше целият му свят.

— Моля те, Сашо. Дъщеря ми има рожден ден, а вкъщи няма нищо. Само този път.

Стиснах зъби. Спомних си как преди година друг колега — Иван — ми поиска пари за лекарства и после изчезна от работа без следа. Но Стефан беше различен. Работехме заедно от години, помагал ми е неведнъж. Извадих портфейла си и му подадох двайсетачката.

— Само не ме карай да те търся после — казах уж на шега, но вътре в мен се загнезди тревога.

Дните минаваха бавно. В завода беше жега, машините тракаха безмилостно, а хората ставаха все по-изнервени. Стефан избягваше погледа ми, все намираше причина да излезе по-рано или да се задържи в склада. Всяка сутрин се надявах да чуя: „Сашо, ето ти парите“, но вместо това получавах само мълчание.

Една вечер, докато се прибирах уморен у дома, жена ми Мария ме посрещна с притеснен поглед.

— Пак ли си дал пари на някой от работа? — попита тя, докато сипваше супа в чинията ми.

— Само двайсет лева. На Стефан. За рождения ден на дъщеря му.

Тя въздъхна тежко.

— Знаеш ли колко пъти вече си се връщал разочарован? Хората не са това, което си мислиш. Не всеки е приятел.

— Не мога да откажа на човек в нужда — отвърнах тихо.

— А кой ще ти помогне на теб, когато имаш нужда?

Думите ѝ ме боляха повече от умората в краката ми. През нощта не можех да заспя. Въртях се в леглото и се чудех: дали наистина съм прекалено доверчив? Или просто светът е станал по-студен?

На следващата сутрин реших да говоря със Стефан. Намерих го до склада, където пушеше сам.

— Стефане, какво става? Забрави ли за онези пари?

Той се сепна и изхвърли фаса.

— Не съм забравил, Сашо! Просто… нещата вкъщи са зле. Жена ми остана без работа, сметките се трупат… Ще ти ги върна, обещавам!

Погледнах го дълго. В очите му имаше срам и отчаяние. Но вече не вярвах толкова лесно.

— Добре — казах сухо. — Но не ме карай да чакам още дълго.

Седмиците минаваха. Заплатата дойде и отмина, но Стефан все така избягваше темата. Колегите започнаха да шушукат зад гърба ми:

— Пак ли Сашо е дал пари? Той е лесен…

Чувствах се унизен и предаден. Вече не можех да гледам Стефан по същия начин. Доверието ми към хората се пропука като стар прозорец през зимата.

Една вечер след работа го засякох пред входа на блока си. Беше смачкан, с торба евтини продукти в ръка.

— Сашо… — започна той плахо. — Знам, че съм виновен. Не мога да ти върна парите сега. Ако искаш… можеш да кажеш на всички какъв съм боклук.

Погледнах го дълго. Видях не само колегата си, а един отчаян човек, притиснат от живота до стената.

— Не ми трябват парите — казах тихо. — Трябваше само да бъдеш честен с мен.

Той наведе глава и си тръгна бавно по тъмната улица. Върнах се вкъщи с тежест в гърдите. Мария ме прегърна без думи.

Оттогава вече не давам пари на заем в работата. Но не защото съм станал по-лош човек — просто разбрах, че доверието има цена. Понякога тя е по-висока от всички пари на света.

Чудя се: Къде свършва човечността и започва глупостта? Колко струва едно приятелство днес?