Останах сама с булката: Когато семейството не е това, което изглежда

– Не мога повече! – гласът ми се разнесе из празния апартамент, докато Катя стоеше срещу мен с ръце на корема си. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, а моите – с гняв и отчаяние. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Синът ми, Димитър, беше заминал преди седмица на командировка в Германия, оставяйки ме сама с неговата бременна съпруга. Мислех си, че ще бъде лесно – ще ѝ помагам, ще си говорим за бебето, ще се сближим. Но още от първия ден нещо не беше наред.

Катя беше необичайно затворена. Не ядеше почти нищо, а когато ѝ предложех чай или супа, само кимаше и се усмихваше изкуствено. Вечер стоеше дълго в банята и често я чувах да плаче. Опитвах се да я попитам какво става, но тя все казваше: „Всичко е наред, мамо.“

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Катя говори по телефона в стаята на Димитър. Гласът ѝ беше тих, но долових думите: „Не мога повече да крия… Тя ще разбере…“ Сърцето ми заби лудо. Кого имаше предвид? Какво криеше?

На следващия ден реших да поговоря с нея открито. Седнахме на масата в кухнята, между нас – чаша чай и купа с ябълки.

– Катя, виждам, че не си добре. Моля те, кажи ми какво става. Може би мога да помогна.

Тя ме погледна с огромните си кафяви очи и за миг сякаш искаше да ми каже всичко. Но после сведе поглед и прошепна:

– Просто ми е трудно… Липсва ми Митко.

Не ѝ повярвах. Познавам я от три години – откакто я доведе у дома за първи път. Винаги е била открита и усмихната. Сега беше като сянка на себе си.

Два дни по-късно намерих в кошчето за боклук писмо – разкъсано на парчета. Сглобих го трепереща. Беше от някой си Иван – „Обичам те, Катя… Не мога да понеса мисълта, че ще останеш с него…“

Светът ми се срина. Какво означаваше това? Дали детето беше на Митко? Или на този Иван? Не можех да повярвам. Прекарах цялата нощ без сън, мислейки какво да правя.

На сутринта Катя ме намери в кухнята – бледа и разтреперана.

– Видях писмото – казах тихо. – Моля те, кажи ми истината.

Тя избухна в сълзи.

– Не исках така да стане… Запознахме се с Иван преди година… Беше само веднъж… После разбрах, че съм бременна… Не знам кой е бащата… Митко не подозира нищо…

Седях като вцепенена. В главата ми се блъскаха хиляди мисли – за Митко, за детето, за това какво ще стане със семейството ни. Спомних си как Митко мечтаеше за дете, как купуваше дрешки още преди Катя да забременее.

– Защо не му каза? – попитах през сълзи.

– Страх ме е… Ще ме напусне… А аз го обичам…

В този момент осъзнах колко крехко е всичко, което сме градили като семейство. Колко лесно една тайна може да разруши всичко.

Следващите дни минаха като в мъгла. Катя почти не излизаше от стаята си. Аз се чудех дали да кажа на Митко истината или да запазя тайната ѝ. Знаех, че ако разбере от мен, никога няма да ми прости. Но ако мълча и после всичко излезе наяве?

Една вечер телефонът звънна – беше Митко.

– Мамо, как сте? Как е Катя?

– Добре сме – излъгах. – Всичко е наред.

– Радвам се… Само още седмица и се прибирам. Много ми липсвате.

Гласът му беше толкова щастлив и невинен… Сълзите ми потекоха безконтролно след разговора.

На следващия ден Катя дойде при мен със зачервени очи.

– Реших… Ще му кажа всичко, когато се върне. Не мога повече да живея така.

Прегърнах я силно. В този момент не бях само майка на Митко – бях жена, която разбира болката от лъжата и страха от истината.

Седмица по-късно Митко се върна у дома. Помня как лицето му светна, когато видя Катя и корема ѝ. Но радостта трая кратко – Катя го помоли да поговорят насаме. Час по-късно той излезе от стаята пребледнял и със сълзи в очите.

– Мамо… – прошепна той. – Какво ще правим сега?

Прегърнах го силно и двамата плакахме дълго.

Семейството ни вече никога нямаше да бъде същото. Но поне истината беше излязла наяве.

Понякога се питам: Дали постъпих правилно като не казах нищо по-рано? Дали тайната щеше да ни унищожи или истината ще ни освободи? Какво бихте направили вие на мое място?