Остави ни заради любовницата си, но накрая остана сам

– Не мога повече така, Мария! – гласът на Петър трепереше, а очите му не смееха да срещнат моите. Стоеше на прага на кухнята, с куфар в ръка, докато децата спяха в съседната стая. Беше късна есен, вятърът блъскаше по прозорците на панелката ни в Люлин, а аз усещах как светът ми се разпада.

– Какво значи това? – прошепнах. – Какво ще кажеш на децата? На майка ти? На всички?

Той замълча. Знаех, че има друга. От месеци усещах хладината му, късните му прибирания, телефонът му винаги обърнат надолу. Но не исках да повярвам. Не исках да приема, че човекът, с когото съм градяла дом и мечти, може да ни изостави така.

– Обичам я, Мария. Не мога да живея в лъжа повече. – Гласът му беше тих, почти детски.

– А децата? – извиках. – Те не са лъжа! Те са твои!

Той се обърна и излезе. Вратата се затвори бавно след него. Седнах на кухненския стол и се разплаках без глас. Бях бременна с близнаци. Той го знаеше. Беше ми обещал, че ще сме семейство, че ще се справим заедно. А сега бях сама – с две малки момичета и още две сърца, които туптяха в мен.

Минаха дни, после седмици. Петър не се обаждаше. Понякога пращаше пари по банков път – колкото да не умрем от глад. Майка ми идваше всеки ден да ми помага. „Ще мине и това, Миме,“ казваше тя и ме галеше по косата. Но аз не вярвах.

Роди се зимата. Близнаците – две момчета – се появиха на бял свят в „Майчин дом“ след тежко раждане. Петър не дойде. Само майка ми държеше ръката ми, когато лекарят каза: „Всички са здрави, но ще трябва да останете още малко за наблюдение.“ Гледах децата си и се чудех как ще ги отгледам сама.

С времето болката стана по-поносима. Започнах работа като касиерка в кварталния супермаркет. Оставях децата на майка ми или на съседката леля Цвета. Вечерите бяха най-тежки – когато всички заспиваха, а аз оставах сама със спомените си.

Петър се появяваше рядко – носеше подаръци, опитваше се да говори с децата. Те го гледаха с недоверие. Голямата ми дъщеря, Ива, веднъж го попита:

– Тате, защо не живееш с нас?

Той замълча и само я прегърна.

Годините минаваха. Чувах по познати, че живее с някаква жена – Даниела – в нов апартамент в Младост. Нямали деца. Бил щастлив, казваха.

Аз не го вярвах.

Децата растяха – Ива започна да рисува прекрасно, Мариян се записа на футбол, близнаците бяха неразделни пакостници. Понякога вечеряхме заедно и си разказвахме истории от деня. Смехът им беше най-голямото ми утешение.

Една вечер през пролетта на 2022-ра телефонът ми звънна късно. Беше Петър.

– Миме… – гласът му беше дрезгав и уморен.

– Какво има?

– Може ли да дойда? Само за малко…

Не знаех какво да очаквам. Когато отвори вратата, видях един променен човек – побелял, прегърбен, очите му празни.

– Даниела ме напусна – каза тихо. – Остана сама… Не мога да спя нощем… Мисля за вас… За децата… За всичко, което изгубих.

Стоях срещу него и усещах как гневът и жалостта се борят в мен.

– Защо идваш сега? Когато вече няма кой да те прегърне? Когато децата са пораснали без теб?

Той седна на стола до прозореца и заплака като дете.

– Прости ми… Ако можеш…

Не знаех какво да кажа. В този момент осъзнах колко много съм се променила. Не бях вече онази уплашена жена от преди години.

Децата влязоха в кухнята една по една – Ива го погледна строго:

– Тате, ти избра друг живот. Ние избрахме да продължим без теб.

Петър кимна и избърса сълзите си.

Вечерта си тръгна тихо, без думи. Повече не го видяхме често – само понякога звънеше по телефона или пращаше съобщения за рождените дни на децата.

Сега седя до прозореца и гледам как слънцето залязва над панелките на Люлин. Понякога си мисля: дали прошката е възможна? Дали човек може да поправи разбитото семейство? Или има грешки, които остават завинаги между нас?

Кажете ми… Вие бихте ли простили? Или някои рани никога не зарастват?