От бездомник до човек с достойнство: Историята на Павел от Пловдив

— Не искам да те виждам повече тук! — гласът на майка ми, Мария, отекна в коридора, докато хвърляше дрехите ми през прага. Беше студена мартенска вечер в Пловдив, а аз стоях бос на плочките пред входа, стиснал в ръце единствената снимка на баща ми. Сълзите ми се смесваха с дъжда, който се стичаше по лицето ми. Бях на осемнайсет и светът ми се срина за секунди.

— Мамо, моля те… — прошепнах, но тя вече беше затръшнала вратата. Чух как щраква ключалката. Останах сам. Само преди месец бяхме семейство, макар и бедно, но поне заедно. След като татко почина внезапно от инфаркт, всичко се промени. Майка ми започна да пие, да обвинява мен за всичко — че не съм достатъчно мъж, че не помагам, че съм й в тежест.

Първата нощ спах на пейка в Градската градина. Студът пронизваше костите ми, а гладът ме караше да се свивам още повече. На сутринта се опитах да се върна у дома, но Мария не отвори. Приятелите ми от училище се разпръснаха — кой в чужбина, кой по университети. Никой не знаеше какво се случва с мен.

Минаха седмици. Научих къде раздават топла супа за бездомници — в църквата „Света Петка“. Там срещнах бай Стефан — старец с побеляла брада и очи, които сякаш виждаха през мен.

— Момче, всеки има своя кръст — каза ми веднъж той, докато ядяхме супа от леща. — Но не всеки го носи с достойнство.

Тези думи ме държаха буден нощем. Започнах да търся работа — мих коли, носех чували на пазара, чистих мазета. Хората ме гледаха с подозрение или съжаление. Понякога някой хвърляше монета в шапката ми, друг псуваше.

Една вечер, докато ровех из старите си вещи в кашон до реката, намерих писмо от баща ми. Беше скрито в старата му книга с поезия на Христо Ботев. Ръцете ми трепереха, докато четях:

„Павле, ако четеш това, значи вече ме няма. Оставям ти нещо малко — ключ за сейф в банка ‘Пощенска’. Не казвай на майка ти. Знам, че ще разбереш кога да го използваш. Обичам те. Твой татко.“

Сълзите ми рукнаха отново. На следващия ден събрах смелост и отидох до банката. Служителката ме изгледа подозрително — мръсен, с раздърпани дрехи и раница на гърба.

— Може ли личната карта? — попита тя.

Извадих я — беше единственото нещо, което пазех като очите си.

След няколко минути държах в ръцете си малка кутия. Вътре имаше златен пръстен и спестовна книжка с 12 000 лева. За мен това бяха милиони.

Първото нещо, което направих, беше да си купя чисти дрехи и да се изкъпя в обществената баня до гарата. После си намерих стая под наем в Кючук Париж — малка, влажна, но моя.

Записах се на вечерни курсове по компютри към читалището „Паисий Хилендарски“. Работех през деня като хамалин, а вечер учех. Минаха две години така — самота, труд и надежда.

Един ден получих писмо от адвокат — майка ми беше продала апартамента ни без мое знание и заминала за Германия при сестра си. В писмото пишеше, че имам право на част от наследството.

Върнах се пред блока ни на булевард „България“. Новите собственици ме гледаха с недоверие.

— Ти ли си Павел? — попита жената на средна възраст с боядисана коса.

— Да… Аз съм синът на покойния Георги Иванов.

— Майка ти ни каза, че няма други наследници…

Стиснах зъби. Влязох вътре — всичко беше променено: нови мебели, нови лица. Но миризмата на кафе сутрин и старата снимка на баща ми над шкафа бяха останали.

— Искам само снимката — казах тихо.

Жената кимна и ми я подаде.

В този момент разбрах — домът не е четири стени и покрив. Домът е споменът за хората, които си обичал и които са те обичали въпреки всичко.

Днес работя като техник в малка фирма за компютърни услуги в Пловдив. Имам приятели — истински приятели, които знаят през какво съм минал. Помагам на бездомните в църквата „Света Петка“ — раздавам супа и слушам историите им.

Понякога минавам покрай стария ни блок и гледам към прозореца на детската стая. Чудя се дали майка ми някога ще поиска да се върне или поне да ми прости.

А може би аз трябва да простя първи?

Какво бихте направили вие? Може ли човек да забрави и прости такава болка?