Отгласите на тишината: Историята на Аглика от Самоков

„Мамо, кога ще решиш какво ще правиш с апартамента?“ – гласът на Даниела проряза тишината в кухнята ми като нож. Стоях до прозореца, гледах как снегът покрива двора в Самоков и се чудех дали студът отвън някога ще се стопи в сърцето ми.

„Не знам, Дани… още не съм решила“, отвърнах тихо, но тя вече беше затворила. Винаги бърза, винаги с нещо по-важно. Синът ми Петър не се беше обаждал от Коледа. А тогава само попита дали съм платила данъците.

Понякога си мисля, че съм невидима. Като призрак в собствения си дом. Къщата е пълна с отгласи – смяхът на децата, когато бяха малки, караниците със съпруга ми Иван, миризмата на прясно изпечен хляб. Сега всичко е тишина. Само часовникът тиктака и понякога телефонът звънва – не за да чуят как съм, а за да попитат за нещо материално.

Помня времето, когато работех по две смени в текстилната фабрика, за да има за всичко – уроци по пиано за Даниела, нови обувки за Петър. Иван почина млад – инфаркт. Останах сама с две деца и без никаква подкрепа. Съседите ми носеха супа и ме гледаха със съжаление. Но аз не се предадох. Стиснах зъби и продължих. За тях.

Сега те живеят в София. Даниела е адвокатка – горда съм, разбира се. Петър има собствен бизнес – не знам точно какъв, но казва, че е добре. И двамата имат семейства, деца… а аз виждам внуците си само по снимки във Viber.

Веднъж годишно идват тук – на Великден или Коледа. Даниела винаги бърза да си тръгне: „Мамо, имам дела, не мога да остана повече.“ Петър стои малко по-дълго, но все говори за ремонти и пари.

Една вечер през януари токът спря. Седях на тъмно, завита с одеяло, и слушах вятъра как блъска прозорците. Тогава си спомних как като малка майка ми ме учеше да не се страхувам от тъмното. „Тишината е приятел, Аглика“, казваше тя. Но тази тишина ме убиваше.

На другия ден отидох до магазина. Срещнах леля Станка – тя винаги е била клюкарката на махалата.

– Аглика, пак сама ли си? – попита тя с онзи съчувствен тон.
– Да, Станке… Децата са заети.
– Ех, днешните млади… Само чакат да вземат апартамента и парите ти.

Болеше ме да го чуя от друг човек. Но беше истина.

Вечерта седнах до стария албум със снимки. Разглеждах лицата на децата си – усмихнати, щастливи. Писах писмо до Даниела:

„Дани, помниш ли как те учех да плетеш? Как се смееше, че никога няма да ти потрябва? А сега плетеш ли понякога? Помниш ли как Петър падаше от черешата и аз го носех на гръб до болницата? Помните ли изобщо?“

Не изпратих писмото. Какъв е смисълът? Те са си изградили свой живот. Аз останах тук – пазителка на спомените.

Един ден получих писмо от нотариус в София – Даниела настоявала да прехвърля апартамента на нейно име „за по-голяма сигурност“. Обадих й се:

– Даниела, защо бързаш толкова?
– Мамо, не разбираш… Ако нещо ти стане, ще има проблеми с наследството.
– А ако нищо не ми стане?
– Мамо…

Замълчахме дълго. После тя затвори.

Същата вечер Петър ми писа: „Мамо, ако имаш нужда от пари за дърва, кажи.“ Не поисках нищо. Не искам милостиня.

В неделя дойде Мария – съседката от втория етаж. Донесе ми топла баница и седна при мен.

– Аглика, защо не идваш повече на хорото в читалището?
– Не ми е до хора…
– Знаеш ли какво казваше баба ми? Че човек остарява истински само когато спре да мечтае.

Замислих се дълго над думите й. Може би съм спряла да мечтая. Може би съм позволила на тишината да ме погълне.

На следващия ден извадих старите прежди и започнах да плета шал за внучката си Лили. Не знам дали ще го носи някога. Но докато плетях, усещах как ръцете ми отново оживяват.

Понякога си мисля – дали всичко това имаше смисъл? Всички жертви, всички безсънни нощи… Дали децата някога ще разберат колко струва една майчина самота?

А вие как мислите? Може ли семейството да устои на времето и разстоянието или сме обречени да се превърнем в спомени един за друг?