Отказах да се оженя за бременната си приятелка. Майка ми ме подкрепи, но баща ми взе нещата в свои ръце.

– Какво си направил, Димитре? – гласът на баща ми прогърмя из кухнята, докато майка ми стискаше чашата с чай така, че кокалчетата ѝ побеляха.

Стоях до прозореца, гледах как дъждът се стича по стъклото и се чудех как да изрека думите. Сърцето ми блъскаше в гърдите като лудо. – Мария… Мария е бременна – прошепнах накрая.

Настъпи тишина. Само тиктакането на стенния часовник и шумът от капките се чуваха. Баща ми, Иван, се изправи рязко, столът изскърца под него.

– Тогава ще се ожениш за нея! – отсече той, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

– Не мога! – гласът ми излезе по-висок, отколкото исках. – Татко, аз съм на двайсет и две! Имам още толкова неща да направя… Не съм готов за семейство.

Майка ми, Елена, ме погледна със сълзи в очите. – Митко, ти си добър човек. Знам, че ще вземеш правилното решение.

Баща ми обаче не отстъпваше. – Като си бил мъж за едно, ще си мъж и за другото! Не сме те учили на безотговорност!

В този момент сякаш цялата тежест на света падна върху мен. Спомних си първата ни среща с Мария – как се смяхме в парка до езерото в Борисовата градина, как тя ме хвана за ръката и каза: „С теб се чувствам свободна.“

Сега свободата беше последното нещо, което усещах.

След онази вечер вкъщи всичко се промени. Баща ми започна да ме гледа с разочарование, сякаш вече не бях неговият син. Майка ми тайно ми носеше чай в стаята и шепнеше: „Ще мине и това.“

Мария също беше объркана. Срещнахме се в малкото ѝ апартаментче в Люлин.

– Митко, страх ме е – каза тя, докато държеше ръцете си върху корема. – Не знам дали ще се справя сама.

– Не си сама – опитах се да я успокоя. – Ще бъда до теб. Просто… не мога да се оженя сега. Не е честно нито към теб, нито към мен.

Тя избухна в сълзи. – Всички ще говорят! Майка ми вече ме гледа като прокажена. Баба ми не иска да ме вижда…

Прегърнах я силно. В този момент разбрах колко е трудно да бъдеш възрастен.

Дните минаваха в напрежение. Баща ми започна да говори с мен само с едносрични думи. Веднъж дори чуках на вратата му:

– Тате…

– Нямам какво да кажа – отвърна той и затвори.

Майка ми беше единствената, която ме разбираше. Една вечер седнахме на балкона с по чаша чай.

– Митко, баща ти е от друго време – каза тя тихо. – За него честта на семейството е всичко. Но аз знам, че ти трябва да избереш сам пътя си.

– Ами ако сгреша? Ако Мария не издържи? Ако детето порасне без баща?

– Ще бъдеш до него по твоя начин. Не е нужно да правиш нещо само защото така се очаква.

Тези думи ми дадоха малко кураж.

Скоро обаче баща ми реши да вземе нещата в свои ръце. Един ден ме събуди рано сутринта.

– Ставай! Отиваме при Мария и родителите ѝ.

Пътувахме мълчаливо през града. Влязохме в панелката им в Люлин. Баща ѝ – строг мъж с мустаци – ни посрещна на прага.

– Какво ще правим? – попита той директно.

Баща ми го погледна право в очите:

– Нашият син ще поеме отговорност! Ще има сватба!

Погледите на всички се впиха в мен. Усетих как потта избива по челото ми.

– Не мога… – прошепнах едва чуто.

Майката на Мария избухна:

– Как така не можеш? Ще оставиш дъщеря ми сама с дете?

Мария плачеше безутешно. Баща ѝ удари по масата:

– Или сватба, или забравяш за детето!

В този момент майка ми стана и каза твърдо:

– Синът ни няма да бъде принуждаван! Ще помага на Мария и детето, но няма да се жени насила!

Всички замълчаха. За първи път видях майка ми толкова силна.

Тръгнахме си в тягостна тишина. По пътя баща ми не каза нищо. Вечерта седна до мен и тихо промълви:

– Може би греша… Но помни: всяко действие има последствия.

Минаха месеци. Родихме прекрасно момиченце – Виктория. Помагам на Мария колкото мога, виждам дъщеря си често. Не сме семейство по документи, но сме семейство по сърце.

Понякога се чудя: Ако бях послушал баща си и се ожених насила, щях ли да бъда по-щастлив? Или щях да съсипя живота на всички?

Кажете ми: Кое е по-важно – да следваш сърцето си или традициите? Как бихте постъпили на мое място?