Отмъщението на свекървата: „Очилата ти са толкова мръсни, че и нашите прасета са по-чисти!“ – Как едно изречение преобърна живота ми

– Пак ли си с тези мръсни очила, Елена? – гласът на свекърва ми, леля Мария, проряза въздуха като нож. – Даже нашите прасета са по-чисти от теб!

Стоях до прозореца в малката кухня на къщата в село Долно поле, стискайки чашата с чай така силно, че пръстите ми побеляха. Съпругът ми, Иван, мълчаливо ровеше в телефона си, сякаш не чуваше нищо. Дъщеря ни, малката Ния, се беше свила в ъгъла с книжка, преструвайки се, че чете.

– Мамо, стига – опита се да промълви Иван, но гласът му беше слаб и безволев.

– Не, не стига! – продължи леля Мария. – Откакто тази жена е влязла в семейството ни, всичко е наопаки. Къщата не е подредена, яденето е безсолно, а детето… детето вече не слуша!

Сълзите напираха в очите ми, но се зарекох да не ги покажа. Не и този път. Вече пет години живеехме тук – в къщата на Ивановите родители. Пет години търпях подмятанията на свекърва ми, които всеки ден ме караха да се чувствам по-малка и по-незначителна.

– Лельо Мария – казах тихо, но твърдо. – Омръзна ми да слушам какво не правя като хората. Омръзна ми да ме сравнявате с прасетата си! Ако толкова ви преча, кажете го направо!

Тя ме изгледа с присвити очи. За миг в стаята настъпи тишина, толкова гъста, че можех да чуя как тиктака стенният часовник.

– Ама ти ще ми говориш така? На мен? – изсъска тя. – В моята къща?

– Да, във вашата къща – отвърнах. – Но и моят дом! Омъжих се за Иван с надеждата да имаме семейство, а не да бъда прислужница и изкупителна жертва.

Иван най-сетне вдигна глава от телефона си.

– Мамо… Елена е права. Не е честно все тя да понася всичко.

Свекърва ми се разтрепери от яд. – Значи така! Сега жената ти ще ти казва какво да мислиш! Виждаш ли докъде я докарахме?

Излязох от кухнята и се качих горе в стаята ни. Седнах на леглото и избухнах в плач. Чувах как долу леля Мария продължава да крещи, а Иван се опитва да я успокои. Ния тихо се промъкна при мен и ме прегърна.

– Мамо, защо баба винаги е лоша с теб?

Как да ѝ обясня? Как да ѝ кажа, че понякога хората са зли просто защото са нещастни? Че леля Мария никога не е приела факта, че синът ѝ има свой живот и свое семейство?

На следващия ден всичко беше още по-напрегнато. Леля Мария не ми проговори цял ден. Хвърляше ми само коси погледи и нарочно тряскаше тенджерите в кухнята. Иван беше потиснат и мълчалив.

Вечерта седнахме на масата за вечеря. Тишината беше оглушителна.

– Елена – каза изведнъж свекърва ми с ледено спокойствие. – Реших нещо. Или ти ще си намериш работа в града и ще се махнеш оттук, или аз ще отида при сестра си в Пловдив. Не мога повече да живея с теб под един покрив.

Погледнах Иван. Очите му бяха пълни със страх и вина.

– Мамо… – започна той, но тя го прекъсна:

– Не ме интересува! Аз съм дала живота си за тази къща! Ти избирай!

Станах от масата и излязох навън. Вечерният въздух беше хладен и влажен. Седнах на пейката пред къщата и заплаках отново. Защо трябваше да избирам между себе си и семейството си? Защо никой не виждаше колко боли?

На следващия ден събрах багажа си и заведох Ния при майка ми в съседното село. Иван дойде вечерта при нас.

– Елена… Не знам какво да правя. Обичам те, но… майка ми е сама от години. След смъртта на баща ми тя стана друга…

– А аз? Аз съм сама всеки ден в тази къща! – извиках през сълзи. – Кога ще избереш мен?

Той ме прегърна неловко.

– Ще говоря с нея. Ще намерим решение.

Минаха седмици. Леля Мария не отстъпваше. Иван се разкъсваше между нас двете. Аз започнах работа в местната библиотека и за първи път от години почувствах свобода.

Един ден Иван дойде при мен със спусната глава.

– Мама замина за Пловдив при сестра си. Каза, че няма да се върне докато аз не реша кое е по-важно за мен.

Погледнах го дълго.

– А ти какво избираш?

Той хвана ръката ми.

– Избирам теб и Ния. Искам да сме семейство.

Върнахме се в къщата сами. Беше тихо, странно празно без постоянните забележки на леля Мария. Но за първи път усетих какво е домът да бъде твое убежище.

Минаха месеци преди свекърва ми да ни потърси отново. Този път беше по-мека, по-тиха. Може би самотата я беше променила. Може би беше разбрала колко лесно можеш да загубиш хората около себе си.

Понякога се питам: ако бях премълчала още веднъж, щях ли някога да намеря себе си? Колко още жени търпят мълчаливо само защото ги е страх да кажат истината? А вие бихте ли издържали?