Отвъд предателството и болестта: Моята история от онкологичното отделение
— Не мога да повярвам, че точно сега го правиш, Петре! — изкрещях, а гласът ми се разнесе по коридора на онкологичното отделение. Сестрата се обърна рязко, но аз вече не я виждах. Виждах само лицето на мъжа ми, който стоеше срещу мен със свити устни и празен поглед.
— Не е това, което си мислиш, Мария… — промълви той, но думите му увиснаха във въздуха като тежка мъгла.
Стиснах здраво ръба на болничното легло. Вече не знаех кое боли повече — тялото ми, разяждано от болестта, или душата ми, разкъсвана от предателството. Бях на 38 години и животът ми се разпадаше на парчета в една малка стая в Пирогов.
Всичко започна преди два месеца. Отидох на преглед заради една упорита болка в гърдите. Лекарката — д-р Георгиева, ме погледна със съчувствие и каза тихо: „Трябва да направим още изследвания.“ След седмица вече знаех — рак на гърдата. Петър беше до мен тогава. Държеше ръката ми и повтаряше: „Ще се справим заедно.“
Но „заедно“ се оказа дума с кратък срок на годност. Седмици по-късно започнах да усещам промяната. Петър закъсняваше от работа, телефонът му беше винаги на безшумен режим, а когато го попитах защо мирише на чужд парфюм, той се усмихна изкуствено: „Колежката Марияна имаше рожден ден, пръскаха се с парфюми.“
В онази сутрин, когато го хванах да пише съобщения в банята, вече знаех истината. Не бях глупава. Сърцето ми се сви, но нямах сили да викам. Просто го попитах: „Обичаш ли я?“ Той замълча. Това мълчание беше по-силно от всяко признание.
В болницата времето тече различно. Дните се сливат в едно, а нощите са дълги и пълни със страхове. В стаята бяхме три жени — аз, баба Станка и младата Ива. Станка беше на 72 и разказваше истории за младостта си в Пловдив, а Ива — само на 25, мечтаеше да стане актриса. Техните болки бяха различни от моите, но страхът ни беше един и същ.
Една вечер, докато слушах как Ива плаче тихо в тъмното, си помислих: „Колко ли още ще издържа?“ Петър не идваше вече толкова често. Майка ми носеше супа и чисти дрехи, а дъщеря ми Ани — само на 10 — рисуваше сърчица по листчетата и ги лепеше по стената до леглото ми.
— Мамо, ти си най-силната! — каза тя веднъж и ме прегърна толкова силно, че забравих за миг за всичко лошо.
Но нощем мислите ме връхлитаха като буря. „Защо точно сега? Защо той? Какво не направих както трябва?“ Вината ме гризеше повече от всяка химиотерапия.
Един ден д-р Георгиева ме повика в кабинета си.
— Мария, резултатите показват подобрение. Но трябва да вярвате в себе си. Психиката е половината битка.
Погледнах я с празен поглед. Как да вярвам, когато всичко около мен се руши?
Станка ме хвана за ръката:
— Момиче, мъжете идват и си отиват. Животът е твой! Не го давай заради никого!
Думите ѝ ме разтърсиха. За първи път от месеци усетих гняв вместо отчаяние. Реших да говоря с Петър открито.
— Петре, не мога повече така. Ако искаш да си тръгнеш — тръгвай! Но аз ще се боря! За себе си и за Ани!
Той ме погледна с очи, пълни със съжаление:
— Не знам какво ми стана… Изплаших се… Не мога да гледам как страдаш…
— Това не е оправдание! — прекъснах го. — Аз не избрах болестта! Но избирам да живея!
След този разговор не го видях седмица. Майка ми беше до мен всеки ден. Ани ми четеше приказки вечер. Започнах да пиша дневник — всяка сутрин записвах по едно нещо, за което съм благодарна.
С времето болката от предателството избледня. Научих се да прощавам — първо на себе си, после и на Петър. Той се върна след месец — променен, уморен.
— Мога ли да опитам пак? — попита тихо.
Погледнах го дълго:
— Не знам… Но знам, че вече не съм същата Мария.
Днес съм жива. Все още се боря — с болестта, със страховете си, с миналото. Но вече знам: силата е в мен.
Понякога се питам: Колко струва прошката? Може ли човек да обича отново след такава рана? А вие как бихте постъпили?