Ожених се на 21. После срещнах нея и всичко се обърна: красива, умна, неустоима. Напуснах жена си и забравих за сина си.

– Къде беше пак цяла нощ, Даниеле? – гласът на жена ми, Мария, трепереше от умора и гняв. Стоеше на прага на кухнята, с престилка, а в очите ѝ се четеше отчаяние.

Не можех да я погледна. Вече не можех да я гледам така – с онзи укор и болка, които сам ѝ причинявах. Бях се прибрал в пет сутринта, а синът ни, малкият Иво, още спеше. Не бях го целунал за лека нощ. Не го бях прегърнал от дни.

– Бях с момчетата – излъгах. – Гледахме мача в кръчмата.

– Всяка вечер ли има мач? – попита тя тихо. – Или вече не ти пука за нас?

Това беше въпросът, който ме преследваше от месеци. Ожених се на 21, защото така правеха всички около мен. Мария беше добра, обикновена, с топли ръце и усмивка, която някога ме караше да се чувствам у дома. Родителите ни бяха доволни – „добро момиче си намери“, казваха. Скоро след сватбата се появи Иво. Всичко изглеждаше наред.

Но аз се задушавах. Приятелите ми още излизаха, пиеха, гонеха момичета по дискотеките в Студентски град. Аз сменях памперси и слушах детски плач посред нощ. Чувствах се стар и излъган от живота.

Тогава срещнах нея – Виктория. Беше колежка на мой приятел от университета. Красива до болка, с дълга черна коса и очи, които сякаш виждаха през мен. Смяхът ѝ беше заразителен, а разговорите ни – като глътка въздух след дълго задушаване.

– Ти си различен – каза ми тя една вечер в бара на „Шишман“. – Виждам го в очите ти.

– Различен? Аз съм просто един женен мъж с дете – отвърнах горчиво.

– Може би не си щастлив – прошепна тя и докосна ръката ми.

Това докосване промени всичко. Започнах да живея за срещите ни – тайни разходки по „Витошка“, дълги разговори в малки кафенета, целувки в сенките на парка. С Мария се карахме все по-често. Тя усещаше, че нещо не е наред.

– Какво става с теб? – попита ме една вечер, когато Иво беше заспал.

– Не знам… – измърморих. – Просто… не съм сигурен дали това е животът, който искам.

– А какъв искаш? – очите ѝ се напълниха със сълзи.

Не можех да ѝ кажа истината. Не можех да ѝ кажа, че мисля за друга жена всеки път, когато я прегръщам. Че мечтая да избягам.

Една вечер Мария намери съобщенията във Вайбър. Видях я как стои пред прозореца със светещия екран в ръка. Погледна ме така, както никога досега – със смес от болка и презрение.

– Колко време? – попита тихо.

– Месеци… – признах.

– Иво е на две години! Как можа?

Не знаех какво да кажа. Стоях като виновно дете пред майка си.

– Обичаш ли я?

Мълчах. Това беше достатъчно.

Последваха седмици на скандали, мълчание и студени вечери у дома. Виктория настояваше да избера: „Не мога да бъда другата завинаги.“

Една сутрин просто си събрах багажа и излязох от апартамента ни в „Люлин“. Иво спеше. Не го целунах за довиждане.

Преместих се при Виктория в малък апартамент до „Южния парк“. Животът с нея беше различен – страстен, свободен, изпълнен с нови мечти. Но всяка вечер, когато затварях очи, виждах лицето на сина си и чувах гласа му: „Тате?“

Мария не ми прости. Не ми позволяваше да виждам Иво често. Понякога го виждах през някой уикенд в парка, но той беше дистанциран, гледаше ме с недоверие.

– Защо не живееш вече с нас? – попита ме веднъж.

– Защото… понякога възрастните правят грешки – казах му тихо.

Виктория искаше дете от мен. Аз не бях сигурен дали мога да бъда баща отново. Вечерите ни бяха изпълнени с шумни компании и смях, но вътре в мен имаше празнота.

Майка ми спря да ми говори за известно време: „Разби живота на детето си!“, крещеше тя по телефона.

Приятелите ми първо ме поздравиха за „смелостта“, после започнаха да ме избягват. Останах сам с избора си.

Години по-късно седя сам на пейка в парка и гледам как Иво играе футбол с други деца. Той вече е тийнейджър и почти не ме познава. Виктория ме напусна преди две години – намери някой по-млад и по-амбициозен.

Понякога се питам: струваше ли си всичко това? Може ли човек да бъде щастлив върху чуждото нещастие? Или просто бягаме от себе си и после плащаме цената?

Ако можехте да върнете времето назад, бихте ли избрали страстта или семейството? Колко струва едно разбито сърце?