Парапетипарти по български: Когато гостуването се превърне в кошмар

– Не, не, не пипай това! – изкрещя майка ми, докато се опитвах да вдигна разлятата супа от пода. Ръцете ѝ трепереха, а в очите ѝ проблясваше онзи познат страх, че някой ще види колко е разхвърляно у нас. Беше събота вечер, а аз бях поканила най-добрата си приятелка Мария и нейното семейство на гости. Всичко трябваше да бъде перфектно – поне така си мислех.

Вместо това, още с влизането им, напрежението се сгъсти като мъгла. Мария се усмихна неловко, а децата ѝ веднага се втурнаха към хола, където на пода имаше разпилени играчки, чорапи и няколко празни чаши от предната вечер. Баща ми седеше на дивана с дистанционното и не помръдваше поглед от телевизора. Майка ми се опитваше да прикрие хаоса с нервен смях.

– Извинявай, не сме успели да оправим всичко – прошепнах аз на Мария, докато ѝ подавах чаша кафе.

– О, моля те, у нас е същото – отвърна тя, но видях как погледът ѝ се плъзна по прашните рафтове и петната по покривката.

Тогава майка ми започна да подрежда с трескава енергия. Всяко движение беше придружено от въздишка или тихо мърморене. Баща ми изведнъж стана и излезе на балкона да пуши. Чувах как си мърмори под носа: „Все едно сме музей тука…“

Децата на Мария започнаха да се карат за една играчка. Едното бутна другото и то се разплака. Майка ми се намеси веднага:

– Моля ви, не викайте! Съседите ще чуят.

Мария се изчерви и се опита да ги усмири, но напрежението вече беше стигнало връхната си точка. Аз стоях между тях като арбитър на невидим фронт – между желанието да помогна на майка си и нуждата да защитя приятелката си от неудобството.

– Мамо, остави ги, деца са – казах тихо.

– Не разбираш ли? Всичко е върху мен! Ако някой види как живеем… – прошепна тя през зъби.

В този момент Мария предложи да помогне с масата. Майка ми я спря рязко:

– Не, не е нужно! Ще се оправя сама.

Мария се дръпна назад, обидена. Аз почувствах как между нас тримата се издига невидима стена.

След вечерята баща ми се върна от балкона и седна тежко на стола.

– Защо винаги трябва да се преструваме? – каза той на глас, без да гледа никого конкретно.

Майка ми го изгледа остро:

– Защото така трябва! Не може всички да знаят всичко за нас.

Мария ме погледна въпросително. Усетих как в мен кипи гняв и срам едновременно. Защо трябваше да е толкова трудно? Защо не можехме просто да бъдем себе си?

След като гостите си тръгнаха, майка ми седна на масата и започна да плаче тихо. Баща ми излезе пак на балкона. Аз останах сама сред разхвърляните чинии и тишината.

На следващия ден Мария ми писа: „Не се притеснявай, всички имаме такива моменти.“ Но аз знаех, че не беше само момент. Това беше нашият живот – винаги на ръба между истината и фасадата.

Седнах до майка ми и я прегърнах.

– Мамо, защо толкова те е страх какво ще кажат хората?

Тя ме погледна със сълзи в очите:

– Защото така съм научена. Ако не си перфектен, си провал.

Замислих се дълго над думите ѝ. Колко от нас живеят така – в страх от чуждото мнение, в опит да скрием истинското си лице дори от най-близките?

Сега ви питам: Кога помощта става натрапване? И колко още ще позволяваме на страха от хорското мнение да ни разделя един от друг?