Пазителят на тайните: Зимата, която преобърна живота ми

„Ти ли си Мария Георгиева?“ – гласът му беше нисък, почти шепот, но в него се усещаше власт. Стоеше на прага на склада, облечен в дебело палто, с шапка, спусната ниско над очите. В ръката държеше папка, а по лицето му не трепваше и мускул. Беше първият ден от най-студената зима, която помня.

Погледнах го с недоверие. „Да, аз съм. Какво искате?“

„Аз съм Димитър Колев. Новият пазач. От днес ще отговарям за сигурността тук.“

В този момент нещо в мен се сви. Заводът ни в Перник никога не беше имал нужда от специален пазач – всички се познавахме, работехме заедно от години. Но сега, когато кризата удари и започнаха съкращенията, атмосферата се промени. Хората станаха подозрителни, слуховете се носеха като студения вятър отвън.

Димитър не беше като нас. Не говореше много, но когато го правеше, думите му тежаха. След няколко дни започнаха да изчезват инструменти. Първо малки неща – отвертки, клещи. После – цял кашон с резервни части. Началникът ни, бай Стефан, беше бесен.

„Мария, ти си отговорник на склада! Как може да не знаеш къде са изчезнали?“ – крещеше той една сутрин, докато всички работници се бяха събрали около мен.

„Не знам! Всичко беше заключено! Само аз и новият пазач имаме ключове!“ – отвърнах с разтреперан глас.

Погледите се обърнаха към Димитър. Той само сви рамене и каза: „Аз си върша работата. Ако някой има нещо против мен, нека го каже.“

Вечерта не можах да заспя. Майка ми ме чакаше у дома с топла супа и тревожен поглед.

„Пак ли ти се караха?“ – попита тя тихо.

„Да… Мамо, мислиш ли, че някой нарочно ме набеждава?“

Тя въздъхна тежко. „Хората са зли, Марийче. Особено когато са уплашени.“

На следващия ден намерих бележка в шкафчето си: „Внимавай на кого се доверяваш.“ Почеркът беше непознат. Сърцето ми заби лудо. Започнах да подозирам всички – дори най-близките си колеги.

Една вечер останах до късно да подреждам склада. Навън снегът валеше на парцали. Изведнъж чух стъпки зад гърба си.

„Не трябва да си сама тук по това време.“ – Димитър стоеше на прага.

„Какво искате? Защо всички изчезвания започнаха след като дойдохте?“

Той ме погледна дълго, после каза: „Понякога хората виждат това, което искат да видят. А понякога истината е по-страшна от лъжата.“

Тази нощ не мигнах. В главата ми се въртяха думите му и спомените за баща ми – човекът, който изчезна преди години без следа. Майка ми винаги казваше, че е заминал за чужбина да търси работа, но аз никога не повярвах напълно.

Следващите дни напрежението в завода нарасна до крайност. Един от работниците – Иван – беше хванат да краде кабели. Всички бяха шокирани – Иван беше най-спокойният човек на света.

„Не можех повече! Синът ми е болен, а парите не стигат!“ – плачеше той пред всички.

Димитър го гледаше безизразно и после каза: „Това е само началото.“

Тогава разбрах – той не беше тук само като пазач. Беше тук да разкрие нещо по-голямо.

Една вечер го последвах тайно до старата част на завода. Видях го да говори с бай Стефан и още двама мъже, които не познавах. Чух само откъслечни думи: „…старият дълг… тя не знае… ако разбере…“

На следващия ден майка ми ме посрещна с разплакано лице.

„Марийче… трябва да ти кажа нещо за баща ти.“

Седнахме на кухненската маса и тя започна да разказва – за дълговете му към хора от завода, за това как е бил замесен в кражби и как една нощ просто е изчезнал.

„Димитър Колев… той беше негов приятел някога. Може би затова е тук.“

Светът ми се срина. Всичко, което мислех, че знам за семейството си, се оказа лъжа.

На следващия ден се изправих срещу Димитър.

„Знаехте ли всичко това? Защо мълчахте?“

Той ме погледна с тъга: „Понякога истината боли повече от всяка лъжа. Но ти заслужаваше да я чуеш.“

Зимата продължи още дълго. Заводът оцеля, но вече нищо не беше същото. Аз вече не бях същата.

Сега често се питам: Ако знаех истината по-рано, щях ли да постъпя различно? Колко от нас живеят в лъжа само защото ги е страх от истината?