Пенсията, която ми отне всичко: Историята на една майка, която остана сама на трапезата

– Пак ли си направила мусака, майко? – гласът на Мария, снаха ми, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до печката, с престилка на цветя, ръцете ми трепереха леко от умора и възраст. Беше събота вечер, а аз от сутринта се въртях из апартамента – белих картофи, месих хляб, варих компот от кайсии. Пенсионирах се преди три години и оттогава домът ми се превърна в моята крепост и затвор едновременно.

Иван, синът ми, влезе след Мария. Усмихна ми се бегло, но очите му бяха забити в телефона. – Благодаря, мамо – каза той, без да ме погледне. Седнаха на масата, а аз сложих чиниите пред тях с надеждата да чуя поне едно „Ммм, колко е вкусно!“. Вместо това Мария въздъхна:

– Можеше поне веднъж да направиш нещо по-леко. Знаеш, че Иван пази диета.

Сърцето ми се сви. Не казах нищо. Всяка седмица готвех различно – сарми, пълнени чушки, баница с тиква… Но винаги нещо не беше наред. Или било мазно, или тежко, или просто „старомодно“. А аз само исках да съм полезна. Да бъда част от живота им.

След вечерята Мария прибра чиниите в миялната и каза:

– Ще тръгваме. Утре имаме много задачи.

– Може ли да останете още малко? – попитах тихо. – Направила съм сладкиш с ябълки…

– Не, благодаря – прекъсна ме Иван. – Ще вземем малко за вкъщи.

Гледах как си тръгват. Апартаментът ми отново потъна в тишина. Само тиктакането на часовника и миризмата на прясно изпечен сладкиш ми напомняха, че съм жива.

Преди пенсията работех като учителка по литература в 134-то училище в София. Всеки ден бях сред хора – ученици, колеги, родители. Чувствах се нужна. Сега дните ми се сливат един в друг – пазаруване на Женския пазар, готвене, чистене… И чакане. Чакане Иван и Мария да дойдат. Или дъщеря ми Елена да се обади от Варна.

Елена рядко се прибираше. Имаше собствен живот – работа в банка, приятел, пътувания. Понякога ми изпращаше снимки от морето или кратки съобщения: „Как си, мамо?“. Но никога не питаше как се чувствам наистина.

Една неделя реших да направя нещо различно. Купих продукти за лазаня – знаех, че Мария я обича. Приготвих я по рецепта от интернет, сложих салата с рукола и чери домати. Когато дойдоха, Мария само повдигна вежди:

– О, лазаня? Не знаех, че можеш да правиш такива неща.

– Научих се заради теб – казах с усмивка.

– Благодаря – отвърна тя сухо и започна да си пише по телефона.

Иван беше уморен от работа и почти не говореше. Вечерята премина в мълчание. След това си тръгнаха по-бързо от обикновено.

Започнах да усещам как стените на апартамента ме притискат. Всяка седмица повтарях едно и също – готвех с надежда за благодарност или поне за разговор. Но получавах само равнодушие.

Една вечер не издържах и звъннах на Елена.

– Мамо? Всичко наред ли е?

– Не знам… Чувствам се толкова сама. Иван и Мария идват само заради храната. Не говорим, не споделяме нищо…

– Мамо, те са заети хора… Не го приемай лично.

– Но аз съм им майка! Посветих живота си на тях!

– Знам… Просто трябва да намериш нещо за себе си.

Затворих телефона със сълзи в очите. Какво означаваше „нещо за себе си“? Аз съм майка! Целият ми живот е бил за тях!

На следващата седмица реших да не готвя нищо. Когато Иван и Мария дойдоха и видяха празната маса, ме погледнаха учудено.

– Мамо, добре ли си? – попита Иван.

– Да – отвърнах спокойно. – Днес реших да почета книга.

Мария се намръщи:

– Ама ние сме гладни…

– Има хляб и сирене в хладилника.

Те стояха неловко няколко минути и после си тръгнаха без дума повече.

Вечерта седнах до прозореца с чаша чай и гледах светлините на София. За първи път от години почувствах някакво странно спокойствие. Може би Елена беше права – трябваше да намеря себе си извън ролята на майка и домакиня.

На следващата сутрин се записах на курс по рисуване в читалището до нас. Запознах се с други жени като мен – самотни майки, баби, които търсят смисъл след пенсията. Започнах да рисувам картини с ярки цветове – слънчогледи, морски изгреви, стари къщи от детството ми в Пловдив.

Иван и Мария продължиха да идват все по-рядко. Понякога им оставях буркан лютеница или домашен сладкиш пред вратата им. Но вече не чаках благодарност или признание.

Сега знам: животът не свършва с пенсията или когато децата пораснат и тръгнат по своя път. Болката от самотата е истинска, но още по-истинско е усещането за свобода, когато спреш да живееш само за другите.

Понякога вечер все още се питам: Кога децата ни спират да имат нужда от нас? И дали някога ще разберат колко много сме дали за тях?