Пенсията, която ми отне всичко: Историята на една майка, която остана сама на трапезата

– Пак ли си направила мусака, майко? – гласът на Мария проряза тишината в кухнята, докато Иван мълчаливо събуваше обувките си в коридора.

Стиснах ръцете си в престилката и се опитах да се усмихна. – Знам, че ти е любима, Марийче. А и Иван винаги я е обичал…

Тя въздъхна тежко, без да ме погледне. – Можеше поне веднъж да направиш нещо различно. И без това цял ден съм на работа, нямам сили за еднообразие.

Погледнах към сина си с надежда, но той само кимна разсеяно и седна на масата, вперен в телефона си. Сърцето ми се сви. Толкова години мечтаех за този момент – да сме заедно, да се смеем на вечеря, да споделяме деня си. Вместо това, трапезата беше пълна с храна, но празна от топлина.

Пенсионирах се преди шест месеца. Работих като учителка по литература в гимназията „Христо Ботев“ почти трийсет години. Винаги съм вярвала, че когато дойде време да се оттегля, ще мога да наваксам с всичко пропуснато – ще готвя любимите ястия на Иван, ще помагам на Мария с домакинството, ще им бъда опора. Но още първата седмица разбрах колко съм се лъгала.

– Мамо, не е нужно всеки ден да готвиш толкова много – каза Иван една вечер, докато прибираше чиниите. – Можеш да си почиваш повече.

– Но аз искам… – започнах, но той вече беше излязъл от кухнята.

Дните ми започнаха да се сливат един в друг. Ставах рано, месех хляб, белех картофи, приготвях компоти от праскови. Чаках ги да се приберат от работа, подреждах масата с най-хубавите чинии. А когато идваха, разговорите бяха кратки и повърхностни. Мария често се затваряше в спалнята с лаптопа си, а Иван гледаше новините или риташе топка с приятели.

Една вечер не издържах.

– Иванее… – гласът ми трепереше. – Може ли да поговорим?

Той ме погледна с досада. – Какво има пак?

– Чувствам се… сама. Не знам какво да правя със себе си. Вече не работя, а тук сякаш съм излишна.

Мария излезе от стаята и се намеси:

– Никой не казва, че си излишна. Просто… имаме нужда от пространство. Не сме деца вече.

– Пространство? – повторих като ехо. – Аз само искам да сме заедно! Да вечеряме като семейство, да поговорим…

Иван въздъхна:

– Мамо, ти не разбираш. Ние сме изморени. Имаме свои проблеми. Не можем всеки ден да седим на масата и да говорим за миналото.

Тогава осъзнах – те не ме виждат вече като майка, а като част от интериора. Като стара покривка на масата или часовник на стената.

Започнах да излизам сама по улиците на квартала. Сядах на пейката пред блока и гледах как другите възрастни жени разхождат внучетата си или си говорят за рецепти и лекарства. Аз нямах внучета. Мария не искаше деца – „Сега не е моментът“, казваше тя всеки път, когато повдигах темата.

Една сутрин срещнах съседката ми Пенка пред входа.

– Как си, Цвето? – попита тя съчувствено.

– Добре съм… – излъгах.

Тя ме погледна изпитателно:

– Не изглеждаш добре. Да не е нещо с Иван?

Поклатих глава:

– Не… Просто ми е празно вкъщи.

Пенка въздъхна:

– И аз така бях след пенсията. Децата ми живеят в чужбина. Само телевизорът ми прави компания.

Върнах се вкъщи и седнах до прозореца. Гледах как слънцето залязва над панелките и се питах къде сбърках. Дали прекалено много съм ги обгрижвала? Или просто светът се е променил и вече няма място за майчината топлина?

Една вечер реших да не готвя нищо. Оставих кухнята тиха и подредена и седнах с книга в ръка. Когато Иван и Мария се прибраха, погледнаха учудено празната маса.

– Майко, добре ли си? – попита Иван притеснено.

– Добре съм – отвърнах спокойно. – Реших днес да почета малко.

Мария замълча, а Иван седна до мен.

– Мамо… ако има нещо…

Погледнах го в очите:

– Има много неща, Иване. Но най-много ми липсваш ти.

Той преглътна трудно и хвана ръката ми.

– Извинявай… Не съм разбирал колко ти е тежко.

За първи път от месеци почувствах топлина в дома си. Но знаех, че нищо няма да бъде както преди.

Сега всяка вечер сядам сама на трапезата и гледам снимките по стената – малкият Иван с усмивка до ушите, аз млада и щастлива до него. Понякога Мария идва при мен и ме пита дали имам нужда от нещо. Понякога Иван ме прегръща преди да излезе сутринта.

Но самотата остана като неизказана дума между нас.

Чудя се: Кога семейството престава да бъде дом? И дали някога ще намеря отново своето място сред хората, които обичам?