Пепел и белези: Историята на Магдалена от панелката

„Мамо, стани! Моля те, стани!“ – гласът ми се разкъсваше в тъмната кухня, докато кръвта по плочките се смесваше със сълзите ми. Баща ми стоеше над нея, залитайки, с очи празни като счупени прозорци. „Ти си виновна! Всичко е заради теб!“, изкрещя той и захвърли бутилката в стената. Бях на дванайсет. В този момент разбрах, че детството ми свърши.

В панелката на „Люлин“ животът винаги беше суров. През деня майка ми, Силвия, работеше като санитарка в болницата, а вечер готвеше и чистеше, сякаш така можеше да измие мръсотията от душата на баща ми. Той – Георги – някога беше весел човек, но кризата го пречупи. Загуби работата си в завода и започна да пие. Първо по малко, после всеки ден. А когато нямаше пари за ракия, ставаше опасен.

След онази нощ майка ми лежа седмици в болницата със счупена челюст и ребра. Аз ходех при нея след училище, носех й портокали и рисувах сърца по гипса й. „Маги, ти си силна“, шепнеше тя през сълзи. „Ще се оправим.“ Но аз вече не вярвах в приказки.

Баба ми – строгата баба Мария – дойде от село да ни помага. „Това не е мъж!“, повтаряше тя и ме караше да заключвам вратата всяка вечер. Баща ми изчезна за известно време, после се върна с обещания за промяна. Майка ми му прости. Аз не можех.

В училище всички знаеха. Съседите шушукаха по стълбището: „Гледай я, Магдалена пак е синина под окото.“ Учителката по литература, госпожа Димитрова, веднъж ме задържа след час:
– Маги, ако имаш нужда да поговориш…
– Всичко е наред – излъгах и избягах.

Вечерите у дома бяха като ходене по стъкло. Майка ми се стараеше да угоди на баща ми – вечерята винаги топла, дрехите изгладени. Но той все намираше повод да крещи: „Къде са парите? Защо пак си закъсняла?“ Аз се затварях в стаята си и слушах музика през слушалки, за да не чувам ударите.

Станах отличничка – учех до късно, само и само да избягам някога от този ад. Приятелките ми мечтаеха за абитуриентски балове и първи целувки. Аз мечтаех за тишина.

Една вечер баща ми се върна по-лош от всякога. Разбрах го по шума на ключа в ключалката – винаги трепереше ръката му, когато беше пил много. „Излизай!“, изкрещя на майка ми. Тя се опита да го успокои, но той я блъсна в стената. Този път не издържах.
– Остави я! – изкрещях и се хвърлих между тях.
Той ме удари с опакото на ръката си. За миг всичко почерня.

На сутринта съседите бяха извикали полиция. Баща ми го прибраха за една нощ, после го пуснаха – „семейни работи“. Майка ми пак му прости. Аз събрах дрехите си и отидох при баба Мария.

Години наред не говорих с баща си. Майка ми се разболя от рак – казваха, че стресът й е сринал имунитета. Грижих се за нея до последно. В последните й дни тя ме хвана за ръката:
– Маги… прости му…
– Не мога – прошепнах.
– Ако не простиш, ще носиш този товар цял живот…

След погребението баща ми дойде при мен – остарял, прегърбен, с очи пълни със съжаление.
– Магдалена… знам какво ти причиних… Не мога да върна времето назад…
– Защо? – попитах го през сълзи. – Защо ни съсипа?
Той само плака.

Сега живея сама в малък апартамент в „Младост“. Работя като социален работник – помагам на жени като майка ми да намерят сили да избягат от ада. Понякога нощем още чувам крясъците и чупещото се стъкло.

Питам се: възможно ли е истински да простиш на онзи, който е унищожил детството ти? Или прошката е просто начин да оцелееш? Какво мислите вие?