Пет години в сянка: Как търсих дъщеря си Лилия

„Лилия! Лилия, върни се!“, гласът ми се разкъсваше в нощта, а сърцето ми туптеше като лудо. Беше 3 часа сутринта, когато разбрах, че дъщеря ми не се е прибрала. Пет години по-късно още чувам ехото на този вик в главата си. Седя на кухненската маса, стиснала снимката ѝ, и се чудя дали някога ще я видя отново.

Всичко започна онази пролетна вечер, когато Лилия ми каза, че ще излезе с Мартин – момче от квартала, с когото се запозна в гимназията. „Мамо, не се тревожи, ще се върна рано“, усмихна се тя и затвори вратата. Никога не съм харесвала Мартин – имаше нещо тъмно в погледа му, а майка му все мълчеше, когато я питах за него. Но Лилия беше на 17 и вярваше, че светът е добър.

Когато не се прибра до полунощ, започнах да звъня на телефона ѝ. Без отговор. Отидох до Мартин, но майка му само сви рамене: „Не знам къде са. Мартин често излиза нощем.“

На сутринта вече бях в полицията. „Сигурно е избягала с гаджето си. Младите така правят“, каза дежурният и дори не си направи труда да запише всичко подробно. „Ще се върне след ден-два.“

Но дните станаха седмици, седмиците – месеци. Никой не я беше виждал. Съседите започнаха да ме избягват – някои шепнеха зад гърба ми, други ме гледаха със съжаление. „Сигурно нещо си направила, щом детето ти е избягало“, чух веднъж от жената от третия етаж.

Мъжът ми Петър се затвори в себе си. „Трябва да продължим напред“, повтаряше той, но аз не можех. Всяка вечер стоях до прозореца и чаках. Всяка сутрин разлепвах нови обяви със снимката ѝ по спирките и магазините. Писах писма до телевизии, ходих при врачки, молих се на Богородица в църквата „Св. Неделя“.

Една вечер Мартин се върна вкъщи – сам. Не искаше да говори с мен. „Не знам къде е Лилия!“, извика той, когато го притиснах пред входа. Очите му бяха пълни със страх или вина – не можех да разбера кое от двете.

Полицията пак не направи нищо. „Няма доказателства за престъпление“, казаха ми. А аз умирах всеки ден по малко.

Майка ми идваше често да ме види. „Трябва да ядеш, трябва да спиш“, повтаряше тя, но аз само гледах празната стая на Лилия и подреждах дрехите ѝ по рафтовете.

Един ден получих писмо без подател – вътре имаше само една снимка: Лилия стоеше пред някаква стара фабрика, с изплашен поглед. На гърба пишеше: „Търси я тук.“

Снимката беше размазана, но разпознах фабриката – старата консервна фабрика край гарата в Пловдив. Отидох там сама, въпреки че всички ме предупреждаваха да не го правя. Вътре беше тъмно и миришеше на мухъл и страх. Виках името ѝ, но никой не отговори.

В следващите дни полицията най-накрая реши да провери фабриката – намериха само стари дрехи и празни бутилки. Следите бяха изчезнали.

С времето хората спряха да питат за Лилия. Животът продължи за всички – освен за мен. Петър започна да пие и една вечер просто не се прибра повече. Майка ми се разболя от мъка и почина миналата година.

Останах сама с вината и въпросите: Къде сбърках? Защо никой не помогна? Защо обществото ни е толкова безразлично към болката на другия?

Понякога сънувам Лилия – идва при мен усмихната и казва: „Мамо, добре съм.“ Будя се с плач и пак започвам да търся.

Днес пак седя на кухненската маса със снимката ѝ в ръце. Не знам дали някога ще я намеря, но няма да спра да търся истината.

Кажете ми – как човек продължава напред, когато всичко му е отнето? Какво бихте направили вие?