Писмото, което преобърна живота ми след смъртта на съпруга ми

— Не мога да повярвам, че го няма — прошепнах сама на себе си, докато държах чашата с чай, която трепереше в ръцете ми. В хола още миришеше на неговия одеколон, а на масата стоеше недовършената му книга. Погребението беше тихо, само най-близките — сестра му Мария, нашият син Даниел и аз. Никога не обичаше шумотевицата, дори когато беше жив. Сега тишината в дома ни беше като мокър, тежък плащ, който не можех да сваля от раменете си.

Вечерта след погребението не можех да заспя. Обикалях от стая в стая, докосвах дрехите му, снимките ни от морето в Созопол, стария му часовник. В един момент, докато подреждах чекмеджето на нощното му шкафче, пръстите ми се спряха на бяла пликче с моето име — „Елена“. Почеркът му беше разпознаваем, леко наклонен надясно. Сърцето ми заби лудо. Седнах на леглото и разкъсах плика.

„Скъпа Елена,

Ако четеш това писмо, значи вече ме няма. Знам, че ще ти е трудно и че ще се чувстваш сама. Но има нещо, което трябва да ти кажа…“

Дъхът ми секна. Прочетох писмото на един дъх. Вътре той признаваше нещо, което никога не съм подозирала — преди години е имал кратка връзка с друга жена. Беше се случило по време на командировка във Варна. Пише, че съжалява до ден днешен и че никога не е спирал да ме обича. Но най-страшното беше последният ред: „Може би имам дъщеря… Казва се Виктория.“

Писмото падна от ръцете ми. Сълзите потекоха по лицето ми безконтролно. Как можа? Как можа да ми причини това? Всичко, което мислех, че знам за нашия живот, се разпадна за секунди. Чух стъпки — Даниел стоеше на вратата.

— Мамо? Добре ли си?

— Не… — едва промълвих.

Той седна до мен и аз му подадох писмото. Видях как лицето му пребледнява с всяка изминала секунда.

— Това… това значи ли, че имам сестра?

— Не знам, Дани… Не знам нищо вече.

Следващите дни бяха кошмар. Не можех да ям, не можех да говоря с никого. Мария идваше всеки ден и настояваше да изгоря писмото.

— Защо ти е да ровиш в миналото? Той вече го няма! — крещеше тя.

— Защото трябва да знам истината! — отвръщах аз.

Даниел беше друг човек — затворен, мълчалив. Виждах как страдаше и как се опитваше да приеме новината. Една вечер го чух да говори по телефона:

— Не знам какво да правя… Ако имам сестра, искам да я намеря…

Тогава решихме заедно да потърсим Виктория. Започнахме с малкото информация от писмото — име и град. Свързах се с няколко стари приятели на съпруга ми от Варна. След седмица получих обаждане от непознат номер.

— Здравейте… Казвам се Виктория… Мисля, че може би сте моята… майка?

Гласът ѝ беше несигурен, почти детски. Сърцето ми се сви.

— Аз… Аз съм Елена. Може би трябва да се срещнем.

Срещнахме се в малко кафене до Морската градина във Варна. Тя беше висока, с тъмни очи като неговите. Гледах я и не знаех какво да кажа.

— Знам за вас — каза тя тихо. — Майка ми ми разказа всичко преди години.

— Защо не ни потърси?

— Не исках да развалям семейството ви…

Седяхме дълго в мълчание. После тя извади снимка — малко момиченце с къдрава коса.

— Това е дъщеря ми — каза тя. — Казва се Елена… като вас.

Почувствах как нещо топло ме залива отвътре. Може би съдбата ни е дала втори шанс? Може би трябва да простя?

Когато се върнах в София, Мария ме чакаше на прага.

— И какво ще правиш сега? Ще приемеш това дете? Ще разрушиш всичко?

Погледнах я право в очите:

— Нищо не е разрушено. Имам син и може би внучка… Не мога да избягам от истината.

Даниел прие Виктория трудно, но с времето започнаха да си пишат. Семейството ни вече не беше същото — беше по-голямо, по-истинско и по-болезнено истинско.

Понякога вечер сядам до прозореца и си мисля: „Можем ли някога напълно да простим? Или просто се учим да живеем с болката?“ Какво бихте направили вие на мое място?