Плетеницата от лъжи: Как клюките едва не разбиха семейството ми

„Ти си алчна, Зорнице! Всички го знаят вече!“ – думите на леля Мария още кънтят в ушите ми, въпреки че изминаха месеци от онази вечер. Стоях насред хола ѝ в Пловдив, стиснала ръката на мъжа ми Петър, а около нас се бяха събрали почти всички роднини. Беше имен ден на чичо Георги, но вместо празник, вечерта се превърна в съдебен процес срещу мен и Петър.

Не разбирах как се стигна дотук. Само преди година всички ни поздравяваха за новия ни апартамент в Кючук Париж, радваха се на успеха ни и ни пожелаваха щастие. Работехме като луди – аз като учителка по български език, Петър – шофьор на камион. Всичко, което имахме, беше плод на лишения и безкрайни смени. Но явно някой не можеше да преглътне това.

Леля Мария беше тази, която раздуха клюките. Започна с малки забележки – „Зорница не помага на майка си“, „Петър е стиснат“, „Сигурно са взели заем от лихвари“. После слуховете се разраснаха: „Зорница е излъгала за наследството“, „Петър не дава пари на брат си“. В един момент дори майка ми започна да ме гледа с подозрение.

В онази вечер чашата преля. Леля Мария стана, вдигна наздравица и с усмивка каза: „Да са живи и здрави нашите млади, дето само за себе си мислят!“. Всички млъкнаха. После започнаха въпросите – защо не сме помогнали на братовчед ми Даниел да си намери работа, защо не сме дали пари за ремонта на къщата в селото, защо не сме поканили никого на новия апартамент.

Петър стисна зъби, а аз усетих как гневът ме дави. „Ние не сме длъжни да оправяме чуждите животи!“, изкрещях. „Работим по 12 часа на ден! Кой ви даде право да ни съдите?“

Тогава леля Мария ме погледна с онзи студен поглед, който помня от детството: „Ти винаги си била егоистка. Майка ти страда заради теб.“

Майка ми седеше до прозореца и мълчеше. Не ме защити. Това ме пречупи.

На връщане към вкъщи Петър караше мълчаливо. Аз плаках цялата нощ. На следващия ден телефонът ми не спря да звъни – леля Мария вече беше разказала на всички как сме ги обидили и как сме ги изгонили от дома си. Дори колежките ми в училище започнаха да ме гледат странно.

Седмици наред живяхме в изолация. Никой не ни търсеше, а ако случайно срещнех някой роднина на пазара, той обръщаше глава. Майка ми не вдигаше телефона. Чувствах се като прокълната.

Петър настоя да заминем за София – там имаше възможност за по-добра работа. Аз обаче не исках да бягам. „Това е нашият дом! Защо трябва да се крием?“, питах го всяка вечер.

Един ден получих писмо от братовчедка ми Ива. Пишеше: „Зорнице, знам какво става. Леля Мария разказва навсякъде, че сте взели парите от наследството на баба и сте оставили майка ти без нищо. Не вярвам на тези глупости, но хората говорят.“

Тогава реших да се боря. Събрах всички документи за наследството, банкови извлечения, дори свидетелства от съседи, че сме помагали на майка ми финансово. Поканих цялото семейство у дома.

Вечерта беше напрегната. Леля Мария дойде последна, с високо вдигната глава. Раздадох копия от документите на всички и казах: „Ето истината. Ако някой има въпроси – тук съм.“

Настъпи тишина. Чичо Георги пръв проговори: „Мария, ти ли разказа тези неща?“ Тя се усмихна кисело: „Аз само казах каквото чух.“

Майка ми най-накрая проговори: „Зорница винаги е помагала. Аз съм виновна, че мълчах.“

Сълзите потекоха по лицето ми. Петър ме прегърна.

След тази вечер някои роднини започнаха да ни търсят отново. Други останаха студени. Леля Мария така и не се извини.

Сега често се питам – защо позволих на думите на един човек да разрушат всичко? Дали някога ще мога пак да вярвам безрезервно на семейството си?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите или щяхте да затворите завинаги тази врата?