Под един покрив с тиранин: Тихата борба на една жена

— Не оставяй чиниите така! — гласът на свекър ми Георги проряза тишината като нож. Беше първата ни вечер в неговата къща, а аз вече усещах как въздухът се сгъстява около мен. Мъжът ми, Стефан, стоеше до мен, но не каза нищо. Само сведе глава и се престори, че не чува.

Преди месец загубихме апартамента си в Пловдив. Банката ни изгони — дълговете ни затиснаха, а работата на Стефан не стигаше за нищо. С малкия ни син Виктор на ръце, трябваше да се примирим и да дойдем тук — в селото, където времето сякаш е спряло, а хората гледат през прозореца кой кога се прибира.

Георги беше стар, но силен мъж. Бивш военен, с навици на командир. Всяка сутрин ставаше в шест, блъскаше по масата и очакваше всички да са на крак. „В тази къща има ред!“, повтаряше той. А аз се чувствах като натрапник — чужда в собствения си живот.

— Защо не си оправила леглото на Виктор? — попита ме една сутрин, докато сипвах чай.
— Оправих го, просто той пак го разхвърля — опитах се да обясня.
— Не ме интересува! В моята къща всичко трябва да е под конец!

Стефан мълчеше. Вечер, когато Георги заспиваше пред телевизора, аз тихо плачех в кухнята. Стефан идваше при мен, прегръщаше ме и шепнеше: „Ще издържим, Мария. Само малко още.“ Но колко е „малко“? Дните се точеха като безкрайна зима.

Виктор усещаше напрежението. Започна да се буди нощем с писъци. Една вечер Георги нахлу в стаята ни:
— Какво става тук? Защо това дете реве? Не мога да спя!
— Той има кошмари — казах тихо.
— Кошмари? На неговата възраст аз вече работех на полето! Разглезили сте го!

Стефан пак мълчеше. Започнах да го обвинявам — защо не ме защитава? Защо позволява баща му да ни тъпче? Но после виждах страха в очите му. И той беше жертва.

Един ден, докато простирах прането на двора, съседката леля Пенка ме заговори:
— Много си тиха, Марийче. Всичко наред ли е?
Погледнах я и усетих как сълзите напират.
— Трудно ми е…
Тя кимна разбиращо:
— Георги винаги е бил труден човек. Но ти си млада, ще се справиш.

Тези думи ми дадоха малко сили. Започнах да излизам повече с Виктор — разходки до реката, до магазина. Всяка минута извън къщата беше глътка въздух.

Но Георги усещаше промяната.
— Къде ходиш по цял ден? Кой ще гледа къщата?
— Грижа се за Виктор — отвърнах спокойно.
— Грижи се и за мъжа си! Той работи като вол за вас!

Вечерта Стефан се прибра уморен. Седнахме на масата и аз не издържах:
— Докога ще търпим това?
Той въздъхна:
— Нямаме избор…
— Имаме! — казах твърдо. — Ще намеря работа. Ще събирам пари. Ще се махнем оттук.

На следващия ден отидох в магазина в селото и попитах дали търсят помощник. Собственичката, леля Цвета, ме погледна изненадано:
— Ти ли? Ами… може да пробваме.

Започнах работа на смени — малко пари, но достатъчни за надежда. Георги беше бесен:
— Жена ми никога не е работила! Какво ще кажат хората?
— Нека говорят — отвърнах тихо.

Стефан започна да се променя. Виждах как се гордее с мен, но и как се страхува от баща си. Веднъж Георги го удари пред мен:
— Мекушав си! Жена ти те командва!
Стефан избяга навън. Аз останах сама срещу бурята.

Тази вечер седнах до прозореца и гледах към тъмното село. Виктор спеше спокойно до мен. За първи път от месеци почувствах сила.

Минаха седмици. С парите от магазина започнах да спестявам. Леля Пенка ми даде стара пералня за новия ни дом — „За късмет“, каза тя.

Една сутрин събрах багажа ни и казах на Стефан:
— Тръгваме.
Той ме погледна уплашено:
— Ами татко?
— Това вече не е нашият дом.

Георги крещя след нас:
— Ще се върнете! Никой няма да ви приеме!
Но аз знаех — повече няма връщане назад.

Сега живеем в малка квартира в града. Не е лесно — парите са малко, работя по две смени, Стефан търси работа. Но Виктор се смее отново. А аз… аз съм жива.

Понякога нощем се питам: Колко жени още живеят в страх под един покрив с тиранин? И кога ще намерят сили да си тръгнат? Споделете вашите мисли…