Подаръци, които болят: Когато богатството разделя, а не дава

— Мамо, може ли да взема тази количка вкъщи? — гласът на Дани трепери, а очите му са вперени в лъскавата червена играчка, която стои на рафта в хола на свекърва ми. Сърцето ми се свива. Поглеждам към майката на мъжа ми — Мария, която седи на дивана с чаша кафе и усмивка, сякаш всичко е наред.

— Дани, тези играчки са за тук, когато идваш на гости — казва тя с глас, който уж е мил, но в него има нещо студено. — У дома си имаш достатъчно.

Дани навежда глава. Преглъщам буцата в гърлото си и се опитвам да не покажа колко ме боли. Знам, че у дома имаме само няколко стари колички, повечето счупени. Но тук, в този просторен апартамент в центъра на София, има цяла стая, пълна с играчки — нови, скъпи, лъскави. И всички са „само за тук“.

— Мамо, защо не мога да взема количката? — шепне Дани, докато си тръгваме. Не знам какво да му кажа. Как да обясня на петгодишно дете разликата между „гост“ и „домакин“, между „богат“ и „бедeн“?

Съпругът ми Петър върви до мен мълчаливо. Знам, че и той се чувства унизен. Той работи по цял ден като техник, а аз чистя офиси нощем. Парите ни стигат едва за сметките и храната. Понякога се чудя дали Мария и Иван — свекърът ми — изобщо разбират как живеем.

Вечерта Дани заспива с плюшеното мече, което му подарих за рождения ден от Илиянския пазар. Седя до леглото му и го гледам как спи. В главата ми кънти гласът на Мария: „У дома си имаш достатъчно.“

На следващия ден Петър се връща от работа уморен и ядосан.

— Пак ли ще ходим у нашите тази събота? — пита той.

— Обещахме им — въздъхвам. — А и Дани се радва да ги вижда…

— Радва се, докато не разбере, че всичко хубаво остава там — казва Петър горчиво.

Понякога се караме за това. Той се чувства виновен, че не може да осигури повече за нас. Аз се чувствам безсилна пред лицемерието на родителите му. Те ни канят всяка седмица, гощават ни с богата трапеза, подаряват на Дани най-скъпите играчки — но само за времето, когато сме там.

Една събота Мария изважда огромна кутия с лего и я поставя пред Дани.

— Виж какво ти купихме! — възкликва тя театрално.

Дани сияе от радост. Започва да строи замък с часове. Когато тръгваме да си ходим, той грабва кутията.

— Не, миличък — спира го Мария. — Легото остава тук. Ще играеш с него следващия път.

Дани се разплаква. Петър го вдига на ръце и излиза навън без да каже дума. Аз стоя насред хола и гледам свекърва си.

— Защо правите така? — питам я тихо.

Тя ме поглежда изненадано.

— Какво имаш предвид?

— Защо купувате толкова много играчки за тук? Защо не може да вземе поне една у дома?

Мария въздъхва.

— Ивана, ние просто искаме Дани да има хубави спомени от нашия дом. Не е нужно да носи всичко със себе си.

— Но у дома няма такива неща… — прошепвам.

Тя свива рамене.

— Това не е наша вина.

Излизам навън със сълзи в очите. Петър ме чака до асансьора.

— Не мога повече така — казвам му. — Или ще говориш с тях, или повече няма да стъпя там.

Следващите седмици избягваме поканите им. Дани пита защо не ходим при баба и дядо. Лъжа го, че са болни или заети.

Една вечер Петър се прибира по-рано от обикновено. Сяда до мен на дивана и казва:

— Говорих с майка ми. Казах ѝ, че ако искат да правят подаръци на Дани, трябва да са истински подаръци — за вкъщи. Иначе няма смисъл.

— Как реагира?

— Обиди се. Каза, че сме неблагодарни.

Мълчим дълго време. Чувствам се виновна и ядосана едновременно.

Скоро Мария ни кани отново на гости. Този път ни посреща с по-студена усмивка от обикновено. На масата има нова играчка за Дани — малък камион.

— Това е за теб — казва тя и го подава на сина ми. — Можеш да го вземеш у дома.

Дани сияе от щастие. Аз благодаря тихо, но усещам напрежението във въздуха.

На тръгване Мария ме спира в коридора:

— Надявам се сега да сте доволни.

Поглеждам я право в очите:

— Не става дума за доволство, а за уважение към детето ни…

Тя не отговаря.

Вкъщи Дани цяла вечер си играе с камиона. Гледам го и си мисля: Колко струва едно истинско щастие? И защо понякога най-скъпият подарък е просто малко разбиране?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да приемете такива „подаръци“ или бихте защитили детето си?