Подарък за мама, който разкри всичко: История за една хладилник и разбити илюзии

– Не, няма да дам пари за хладилник! – изкрещя брат ми Петър по телефона, докато аз стоях в коридора на панелката ни в Люлин, стиснала мобилния като спасителен пояс. Гласът му беше остър, почти непознат. – Защо изобщо мислиш, че трябва да ѝ купуваме нещо толкова скъпо?

Стоях като вцепенена. Беше късен следобед, слънцето се промъкваше през пердетата и рисуваше шарки по стария ни килим. Мама беше в кухнята и миеше чинии, а аз се опитвах да организирам изненада за рождения ѝ ден. Исках да ѝ подарим нов хладилник – старият вече едва държеше, вратата му не се затваряше добре, а фризерът беше пълен с лед като в някой филм за Антарктида.

– Петре, моля те… – опитах се да звуча спокойно. – Знаеш колко ѝ е трудно. Тя винаги е давала всичко за нас. Не можем ли поне веднъж да направим нещо хубаво за нея?

– А ти знаеш ли изобщо какво правиш? – прекъсна ме той. – Ти си винаги тази, която решава какво трябва да се купи, какво трябва да се направи. Аз не съм банкомат! И защо все аз трябва да давам повече?

В този момент усетих как нещо се пропуква вътре в мен. Винаги съм вярвала, че сме сплотено семейство – мама, Петър и аз. След като татко си тръгна преди десет години, останахме само ние тримата. Мама работеше на две места, за да ни издържа, а аз и Петър се опитвахме да ѝ помагаме както можем. Или поне така си мислех.

– Не става въпрос за пари – прошепнах. – Става въпрос за това да покажем, че я обичаме.

– Ако толкова искаш, купи го сама! Аз няма да участвам в тази твоя акция. И без това тя винаги е предпочитала теб…

Това вече беше удар под кръста. Никога не съм усещала, че мама прави разлика между нас. Или поне така съм си мислела. Но думите на Петър ме накараха да се замисля: дали наистина съм била любимката? Дали съм го изключвала от решенията? Или просто той никога не е искал да участва?

Затворих телефона и се облегнах на стената. Сълзите сами потекоха по лицето ми. Чух как мама затваря чешмата и идва към мен.

– Какво има, мило? – попита тя тихо.

– Нищо… Просто… – опитах се да се усмихна, но не успях.

– Пак ли се карахте с Петър?

Поклатих глава. Не исках да я тревожа точно сега. Но тя ме прегърна и аз не издържах – разказах ѝ всичко. За хладилника, за разговора с Петър, за това как се чувствам между двама души, които сякаш никога не са били истински близки.

Мама въздъхна тежко.

– Знаеш ли, Мария… – започна тя бавно. – Понякога хората са толкова различни, че дори когато са семейство, пак не могат да намерят общ език. Аз винаги съм искала най-доброто за вас двамата, но може би съм сгрешила някъде…

– Не си сгрешила! – прекъснах я аз. – Просто… може би сме по-различни, отколкото си мислехме.

Тя ме погали по косата и се усмихна тъжно.

– Не се обвинявай. Всеки носи своите рани. Петър още не може да прости на баща си, че ни остави. Може би затова е толкова затворен.

Замълчахме за миг. После мама каза:

– Не ми трябва нов хладилник, Мария. Трябва ми само да сте добре…

Но аз знаех, че лъже. Виждах как всяка сутрин се мъчи с този стар уред, как се ядосва на дребните неща, които никой друг не забелязваше.

На следващия ден отидох при Петър в неговия апартамент в Младост. Посрещна ме намръщен.

– Защо дойде?

– Защото не мога да те оставя така – казах твърдо. – Защото сме семейство.

Той седна на дивана и зарови лице в ръцете си.

– Не разбирам защо все ти трябва да оправяш всичко… Аз… аз просто не мога повече. Чувствам се като чужденец в собствения си дом.

Седнах до него и го прегърнах.

– Не си чужденец, Петре. Просто… трябва да говорим повече един с друг. Да спрем да се крием зад обиди и недомлъвки.

Той ме погледна с насълзени очи.

– Мислиш ли, че някога ще бъдем истинско семейство?

Не знаех какво да отговоря. Може би никога няма да бъдем такива, каквито сме били преди татко да си тръгне. Но може би можем да започнем отначало.

В крайна сметка купих хладилника сама. Мама плака от радост, но и от тъга – знаех го по начина, по който ме прегърна онази вечер.

Петър дойде на рождения ѝ ден с букет карамфили и бутилка евтино вино. Седяхме тримата на масата, мълчахме повече от колкото говорехме, но поне бяхме заедно.

Сега често се питам: колко струва едно семейство? Дали можем някога да поправим счупеното между нас? Или просто трябва да приемем раните си и да продължим напред? Какво мислите вие?